Лайза Макманн: Сбогуване

24/7/365

Има чувството, че вече не може да диша, каквото и да прави.

Че всичко я притиска. Задушава. Заплашва.

Изслушването. Разбулването на истината. Изживяването на спомена за партито на Дърбин пред съдията и тримата мръсници, които не я изпускаха от поглед. Камерите, които неотлъчно я следваха след напускането на съдебната зала. Разкритието, че работи като внедрен агент за отдела по наркотиците на местната полиция. Цялата гимназия „Фийлдридж“ говори само за това.

Говори за Джейни Ханаган.

Седмици наред е част от местните новини. За нея клюкарстват в магазина. В целия град. Хората я сочат и си шушукат на групички с онези особени изражения на лицата. Нахално я приближават с безочливи въпроси. Напълно непознати или бивши съученици навлизат в личното й пространство, шептят в ухото й, сякаш са й най-близки довереници: „Е, какво всъщност ти сториха?“

Джейни не я бива за това — тя обича да е сама. Незабележима. Още повече че не й остана време да осмисли другите неща — истинските, важните. Нещата, които променят живота й. Нещата от зелената тетрадка.

Ослепяването. Безполезността на ръцете й.

От напрежението не може да диша.

Задушава се.

Иска да избяга.

Да се скрие.

За да може просто да съществува.

Пет решаващи минути

Седи от другата страна на бюрото. Мястото до нея е празно.

— Вече не знам — казва. — Просто не знам.

Притиска с длани слепоочията си, надявайки се мозъкът й да не се пръсне.

— Както решиш — отвръща жената.

Това е тяхната тайна.

И ТОГАВА

Вторник, 1 август

07:25

— Не мога да дишам — прошепва тя.

Горещите му пръсти обхождат ребрата й, топлината им прониква през кожата до вледенените й дробове. Той я прегръща. Целува я. Диша вместо нея. Чрез нея.

Помага й да забрави.

После я приканва:

— Тръгваме. Хайде. Още сега.

Тя се подчинява.

По време на тричасовото пътуване наблюдава през полузатворени клепачи неясните очертания на ръцете си, скръстени в скута. Преструва се на заспала. Не е съвсем сигурна защо. Просто попива тишината. И дълбоко в себе си знае.

Знае, че той

и всичко това

не са решение на проблема й.

Започва да се досеща кое е.

3 август 2006

01:15

Не среща инквизитори в тази част на щата. Тук на езерото Фримонт, в бунгалото под наем на Чарли и Метан, никой не я познава. Дните са спокойни, но нощите… в малкото бунгало нощите са мъчителни. Сънищата не почиват заедно с хората.

Винаги изниква нещо, нали? За Джейни е така — винаги ще се случи нещо и никога нищо не й се разминава. Никога нищо.

Колко й липсва например сега колата, която някога някакъв доктор й каза да не кара. Липсва й непокорното никога и изплъзващото се нищо. И когато следващият кошмар започва, Джейни се замисля, този път сериозно.

01:23

Джейни трепери върху разнебитения диван. До нея е Кейб, изтегнат на сгъваем градински стол. Спи.

Сънува я.

Джейни гледа отстрани, както прави понякога, когато сънищата му са хубави. Складира си спомени. За по-късно. Но този…

Играят пейнтбол в открито поле с още десетина души без лица. Прилича на видеоигра. Кейб и Джейни притичват между препятствията и се прицелват, смеят се, залягат, крият се. Кабъл се промъква зад нея и стреля два пъти, две червени топки боя.

Те се забиват в очните й ябълки.

Червената боя се стича по бузите й, очните й кухини зеят празни.

Той продължава да стреля, като с всеки изстрел й откъсва по един крайник, докато от Джейни остават само торсът и намазаното с боя лице.

Кабъл хлипа, разкъсван от вина, коленичи до нея на земята, вдига я на ръце и я носи, слага я в инвалидна количка. Бута я до празната част на полето и я изсипва В пожълтялата трева.

Джейни се измъква от съня. Знае, че не трябва напразно да си хаби силите. Но не може да се контролира. Не може да откъсне поглед от кошмара.

Когато отново е в състояние да вижда, тя се взира в тъмнината към тавана на бунгалото, докато Кейб се върти и бълнува. Прокарва ръка през очите си в опит да забрави. В опит да се престори, че това не се случва постоянно през последните два месеца — това плюс всичко останало.

— Моля те, спри — шепне. — Моля те.