Лайза Макманн: Сбогуване

„Бр-р. Това не ми харесва, ама никак, ехо-о.“

Лодки бръмчат в далечината.

Но нито една сякаш не идва към нея, за да я спаси.

Накрая все пак до слуха й достига приглушено бучене. Моторът изключва и Джейни се провиква:

— Кейб?

Това все още е единственото име, което усеща безопасно на езика си.

13:29

В лодката Кабъл я увива в хавлия. Подава й очилата.

— Сигурна ли си, че си добре?

Очите му играят, мъчи се да не избухне в смях.

— Супер съм — изръмжава Джейни раздразнена и с тракащи зъби. Меган оглежда цицината на главата й, после издърпва въжето и го прибира.

Кабъл се покашля леко и свива устни.

— Това си беше добро… наистина добро изпълнение, Ханаган.

— Ти да не би да ми се подиграваш? Сериозно? — Джейни бърше косата си с кърпа. — Аз едва не умрях там. Отгоре на всичко мозъкът ми е задръстен с планктон и лайна на шарани. По-добре внимавай или ще те уцеля с някой сопол.

— Ле-ле! Това е отвратително. — Кейб се смее. — Ама, наистина, трябваше да се видиш. Нали, Меган? Трябваше да те снимаме с фотоапарат.

— Аз съм неутрална, моето момче — отвръща Меган. Въжето е прибрано, тя пали мотора и обръща лодката назад към пристанището.

За втори път днес Джейни не се смее.

Кабъл продължава въпреки шума:

— Добре, преобръщането беше едно на ръка, но влаченето — това си беше напълно извън контрол. Краката ти стърчаха във въздуха. Не си ли спомняш правило номер едно на водните ски?

— Знам го, по дяволите! Когато паднеш, пусни въжето, знам. Просто прекалено много глупости трябва да помниш там.

Кабъл сумти.

— Много… да, адски много глупости за помнене. — Смее се дълго, бърше очи и се опитва да се контролира. — И все пак „пусни въжето, което те дави“ не трябва ли да е автоматична реакция? Основна техника за оцеляване?

Тя го гледа гневно.

Той спира да се смее и й хвърля безпомощен поглед.

— Добре де, добре. Съжалявам.

— Майната ти — казва Джейни. Обръща се и се взира през очилата, докато открие в далечината спящата на дюшека жена — тя е вече само малко островче.

Още не разбираш всичко, нали Кейб?

Вероятно никога няма да разбере.

— Я се стегни, Ханаган — промърморва тя неясно. — На почивка си, мамка му. Почиваш си и се забавляваш.

— Та какво казваше, захарче? — той се плъзва до нея на пейката.

— Казвах, че беше доста смешно, а? — Джейни поглежда дяволито Кабъл в очите.

Той улавя с пръст капка вода, стичаща се по брадичката й. Усмихва се. Поднася пръста към устните си и изсмуква капката. После потрива нос във врата й.

— М-м-м. Лайна на шарани.

13:53

Кабъл задрямва на одеялото под сенчестия дъб. Джейни седи с брадичка, опряна на коленете, и зяпа пръстите на краката си. Слуша ритъма на меките вълни, миещи брега. След малко се изправя.

— Ще се поразходя — прошепва.

Кабъл не помръдва.

Тя нахлузва дълга фланелка върху банския, обува джапанките, взема си мобилния телефон и заобикаля бунгалото, после прекосява малкия паркинг и продължава нагоре по стръмната алея към главния път. От другата страна на шосето се простира поле и през него минава железопътна линия. Релсите блестят под късното следобедно слънце. Джейни върви успоредно на линията и размишлява, доволна че има подобно тихо местенце, където да даде почивка на бдителността си.

Скоро спира. Сяда на релсите и през тънката материя на фланелката усеща горещия метал върху кожата на бедрата си. Отваря телефона и избира втория номер за бързо набиране.

— Джейни, какво става? Всичко наред ли е?

Джейни леко махва с ръка, за да изгони една пчела.

— Здравейте. Да. Просто сериозно премислям. Онова, за което си говорихме… Има много време за мислене, когато си на почивка — казва и се смее нервно.

— И?

— И… вие сте сигурна, че ще приемете решението ми, каквото и да е то?

— Разбира се. Знаеш това. Какво, реши ли вече?

— Не съвсем. Аз… аз още решавам.

— Говори ли с Кейб по въпроса?

Джейни трепва от болка.

— Не. Още не.

— Нищо, не те виня, че имаш нужда да прецениш всички възможности.

Джейни усеща гърлото си свито.

— Благодаря ви, сър.

— Знаеш, че можеш да ми звъниш по всяко време. И да ме информираш за решението си.

— Непременно. — Джейни затваря телефона и остава загледана в него известно време.

Вече всичко е казано.

На връщане вдига от релсата една монета, сплескана от влака, и се чуди дали някой от почиващите не я е хвърлил нарочно там. Дали развълнувано хлапе няма да дойде да си я потърси. Връща я на линията, така че който и да е бил, да си я намери. С бавна крачка тръгва към бунгалото, за да остави телефона. И после излиза пак навън, под дървото.