Лайза Макманн - Сбогуване

След кратка пауза Кабъл казва:

— Значи, направо в болницата, така ли?

— Да, предполагам, че това ще е най-правилният вариант. Може просто да си седи и да чака в спешното. Първо там ще пробваме… не мислиш ли?

— Да.

21:57

Джейни и Кабъл са в спешното и умуват какво да предприемат. Няма следа нито от Кари, нито от майката на Джейни — никъде сред множеството болни и ранени. Никой на регистратурата не може да намери името й.

Кабъл барабани с пръсти по устните си и разсъждава на глас.

— Ханаган — това брачното име на майка ти ли е?

Джейни затваря очи и въздиша.

— Не.

Никога не е разказвала кой знае колко за майка си на Кабъл, а и той не е питал. И на Джейни така й харесваше. Досега.

— Ами… — Кабъл пояснява. — Как да го кажа политически коректно. Да видим. Добре, майка ти някога използвала ли е друго име, освен Ханаган?

— Не. Името й е Доротея Ханаган и това е единственото име, което е имала. Аз съм незаконно родена. Ясно?

— Джейни, моля те. На кого му пука за това.

— Е, да, но на мен ми пука. Ти поне знаеш кои са и двамата ти родители.

Кабъл зяпва Джейни.

— Разбира се, и този факт страшно ми помогна.

— О, боже, Кейб. — Джейни прави гримаса. — Съжалявам. Огромна грешка. Под стрес съм, не знам какви ги дрънкам.

Кабъл изглежда сякаш иска да каже нещо, но после се отказва. Оглежда се отново наоколо, но напразно.

— Хайде — подканва той Джейни и я хваща за ръката. — Ето асансьора. Ще обиколим чакалните и ще ги огледаме. Не повече от десет минути и ако не намерим Кари, се връщаме у вас и чакаме. Не знам какво друго бихме могли да направим.

Тръпка полазва гърба на Джейни. Майка й, пияницата, е изчезнала.

22:02

Там, в чакалнята на третия етаж.

Интензивно отделение.

С лакти, подпрени на коленете, и лице в шепите, с пръсти, заплетени в дългите тъмни къдрици. Наведена напред. Сякаш е готова всеки момент да скочи на крака и да побегне с всички сили.

— Кари! — извиква Джейни.

Кари се изправя.

— О, боже, видя ли бележката.

— Къде е… Майка ми…?

— В стаята е с него.

— Какво? Кой?

— Не видя ли бележката?

— Каква бележка? Чух само съобщенията, които си ми оставила на гласовата поща.

— Сложих бележка на стъклото на Етел, на паркинга. Реших, че нали ужким си детектив. Би трябвало да се сетиш да потърсиш колата. Както и да е, как ме намери тогава? Няма значение. Майка ти… добре е. Тоест, още е пияна, но мисля, че вече й минава… вече е доста по-добре. Много плаче и е разстроена. Но…

— Кари — казва решително Джейни. — Съсредоточи се. Кажи ми какво не е наред с майка ми и къде да я намеря.

Кари въздиша. Изглежда изморена.

— Майка ти е добре. Просто е пияна.

Джейни поглежда нервно през отворената врата към коридора, докато някаква медицинска сестра минава край тях. Гласът й е тих и настоятелен.

— Добре, добре. Разбрах, че е пияна. Тя винаги е пияна. Само може ли да спрем да крещим за това, моля те? И щом е добре, защо, по дяволите, сме в интензивното?

— О, по дяволите — казва Кари. Поклаща глава. — Откъде да започна?

Кабъл придружава Кари и Джейни до столовете и сяда заедно с тях.

— Кой е този „той“, Кари? Тя с кого е? — пита той внимателно.

Джейни кима, присъединявайки се към въпроса.

Но вече знае кой е.

Има само един възможен „той“. Никой друг на света. Никой друг не би накарал майката на Джейни да се държи така. Никой друг, когото майката на Джейни да сънува.

Кари, чийто поглед обикновено весело играе, сега, в края на този необичаен ден, вдига уморени очи към Джейни.

— Явно е баща ти, Джейнърс. И е, един вид, доста болен.

Джейни просто стои и гледа Кари.

— Баща ми?

— Не мислят, че ще оцелее.

22:06

Джейни се свлича назад в стола. Изтръпнала. Не знае как трябва да се чувства от тази новина. Няма. Никаква. Представа.

Кабъл вдига ръка, за да прекрати разговора. За момент тримата седят в тишината на чакалнята. Изражението на Джейни е празно. Кари се бори с огромна дъвка, а Кабъл затваря очи и поклаща глава едва забележимо.

— Кари, започни отначало — казва той.

Кари кима. Припомня си.

— Така, значи, този следобед, около три часа, чувам някой да се дере навън. Не обърнах внимание, защото в нашия квартал си е нещо обикновено някой да крещи, нали така? И както си сгъвам прането на леглото, виждам майката на Джейни през прозореца, което е адски странно, защото тя почти никога не излиза, освен до бензиностанцията или до спирката на автобуса за пиене, нали? Но днес беше по нощница и се мотаеше из двора…