Лайза Макманн - Сбогуване

Джейни се изчервява и захлупва лицето си с шепи.

— О, боже! — казва.

— Крещеше „Джейни, Джейни!“ и после май се препъна и аз изтичах навън да видя какво става. И намирам Доротея да плаче и да повтаря: „Телефона! Трябва да отида до болницата!“, отново и отново, около сто пъти, и аз ти звънях и ти оставих съобщения и накрая просто я докарах дотук, защото не знаех какво друго да направя. И тук й трябваше около час, за да се успокои и да успее да обясни на жената на рецепцията, че не тя е болна, а че са й се обадили по телефона и че трябва да види Хенри.

Джейни вдига поглед.

— Хенри?

— Да, Хенри Фейнголд. Така се казва.

— Хенри Фейнголд — повтаря Джейни. Звучи й кухо. Не й говори нищо. Просто не звучи така, както би очаквала да звучи името на баща й. — И как, по дяволите, да разбера дали наистина е той? Доротея — изрича името на майка си, като натъртва всяка сричка — така и не намери за нужно да сподели с мен каквото и да било относно… Хенри.

Кари кима тържествено. Тя е свидетел.

И после.

Джейни премигва, за да спре сълзите, които отново бликват, щом осъзнава истината.

— Трябва да живее тук някъде наблизо, щом са го довели в тази болница. Но явно никога не му е идвало наум да ме потърси.

— Съжалявам, скъпа. — Кари забива поглед в пода.

Джейни се изправя рязко и се обръща към Кабъл и Кари:

— Не мога да повярвам, че така ни се провали ваканцията. И, Кари, толкова съжалявам, че си изгубила тук целия ден и цялата вечер. Ти си много добра приятелка — моля те, иди си у дома, или при Стю, или където искаш.

Обръща се към Кабъл:

— Кейб, ще се справя сама. Ще се приберем с автобуса, след като я изведа оттук. Моля ви. Идете да си почивате.

Насочва се към изхода, с надеждата Кейб и Кари да я последват и да си тръгнат, за да може да понесе сама цялото това унижение. „Боже, колко е гадно.“

Кабъл се изправя, после Кари.

— Е — обръща се той към Кари, докато двамата вървят след Джейни към вратата, — какво му е? Знаеш ли?

— Някакво мозъчно нараняване или нещо от този род. Не знам много — чух докторът да казва на Доротея, че се е обадил на 911 и е бил още в съзнание, малко след като са го докарали тук, но сега не може да се събуди. Все пак пуснаха Доротея при него да го види преди половин час. И, Джейнърс — казва Кари, — няма проблем, ясно? И ти би направила същото за моята майка. Нали?

Гърлото на Джейни се свива и тя отново пресушава с бързо мигане сълзите си. Има сили само да кимне. Кари я прегръща, Джейни едва сдържа риданията си.

— Благодаря ти — прошепва тя в ухото на Кари.

Кари се насочва към изхода.

— Обади ми се.

Джейни пак кимва, проследява с поглед Кари до асансьорите. После се обръща към Кабъл.

— Хайде тръгвай — подканва го тя.

— Не.

Кабъл не смята да мръдне от мястото си.

Джейни въздиша тежко. Защото е прекрасно, че той я подкрепя така, но историята е толкова неприятна. А и не е съвсем сигурна как ще се развие.

Просто някои неща човек ги върши по-лесно сам.

Тихо е и светлината е приглушена, когато Джейни и Кабъл бутват двойната врата към коридора с пациентите на интензивното. Джейни усеща слабото придърпване на някакъв сън отнякъде, но го преборва на мига, няма време за губене. Надниква в стаята на виновника, чиято врата е леко открехната, и го наругава наум отчаяна, че никога няма да се отърве от чуждите сънища, дори сега, когато мозъкът й е зает със съвсем други неща.

Отиват при дежурната сестра. Джейни се прокашля.

— Хенри… Фейн… стей…

— Фейнголд — уточнява Кабъл с по-уверен глас.

— От семейството ли сте? — пита сестрата. Поглежда ги подозрително.

— Аз… — започва Джейни. — Да. Той ми е… баща… предполагам.

Сестрата навежда глава.

— Начинът да влезеш в нечия стая е да лъжеш убедително — казва тя. — Добър опит.

— Аз… аз не искам да влизам в стаята му. Просто кажете на майка ми, че съм тук, може ли? Тя е в стаята с него. Аз ще бъда в чакалнята. — Джейни се обръща рязко, Кабъл вдига рамене и тръгва след нея. Минават обратно през двойната врата, като оставят сестрата да гледа озадачено след тях, докато те се отдалечават.

Джейни се стоварва в един стол и мърмори под носа си:

— Фейнголд. Харви Фейнголд.

Кейб я стрелва с поглед.

— Хенри.

— Вярно. Боже. Никой не би предположил, че работя за ченгетата.

— Което вероятно е причината да си толкова убедителна под прикритие — казва Кабъл с широка усмивка.

Джейни го сръгва автоматично с лакът.

— Да, но вече не. Все пак не забравяй, че говориш с момиче от отдела по наркотици. — Обръща се към него. Хваща го за ръката. Умолява го. — Кейб, наистина, трябва да се прибереш. Да поспиш. Върни се във Фримонт и се наслади на остатъка от седмицата. Аз съм добре. Ще се справя.