Лайза Макманн: Сбогуване

— Боже! — казва той. Обръща се към Джейни. Хваща ръката й. — Боже мили, Джейни. Какво да направя?

Джейни просто заравя лице във врата му. Опитва се да не мисли.

Ако може завинаги.

19:03

До вкъщи са три часа с кола. Кабъл е на волана на БМВ-то, което Капитан Комиски му е дала да кара. По радиото някакъв диджей пуска тъпи лафове и върти „Улица Блийкър“ на Дани Рейес в часа за музикални желания, а Джейни не откъсва поглед от телефона, надявайки се Кари да звънне. Но телефонът не звъни.

Джейни се обажда в болницата. Нямат приета на име Доротея Ханаган.

— Възможно да е добре и изобщо да не се е налагало да я приемат — прави догадки Кейб.

— Или пък да е в моргата.

— Щяха да те информират досега.

Джейни мълчи, опитва се да мисли по каква причина нито Кари, нито някой от болницата се обажда, за да каже какво става.

— Да звъннем на Капитана — предлага Кабъл.

— С какво ще помогне?

— Шефът на полицията ли? Ами може да получи информация от когото си поиска.

— Вярно. Но… — Джейни въздиша. — Аз не… майка ми… няма значение. Не. Не искам да звъня на Капитана.

— Защо? Тя ще те успокои.

— Кейб…

— Джейни, сериозно. Трябва да й звъннеш — да разбереш какво се случва. Сигурен съм, че би го направила за теб, ако се тревожиш, че има нещо нередно.

— Не, благодаря.

— Искаш ли аз да й позвъня?

— Не. Изобщо не желая тя да знае.

Кабъл въздиша шумно, раздразнен.

— Не те разбирам.

Джейни стиска челюсти. Поглежда през прозореца. Усеща топлината по бузите си, сълзите в очите. Срама. И казва тихо:

— Срам ме е. Сега разбираш ли? Майка ми е една луда алкохоличка. Препъва се из двора и крещи? Боже! Просто няма нужда Капитана да вижда това. Или да знае за тази част от живота ми. Прекалено лично е. Има неща, за които говоря с Капитана, и неща, които са лични. Затова престани!

Кабъл мълчи. Слуша няколко минути дърдоренето на диджея и после включва iPod-а към стереото на колата. В колата се разнася „Усещам дъжда“ на Джош Шикър. Когато песента свършва и започват първите тонове от следващата, той се сепва и нервно го изключва. Защото това е началото на „Не си отивай, майчице!“.

Вече час, откакто прекосяват Мичиган на изток и слънцето залязва оранжево и ярко зад гърба им. Няма много движение. Джейни обляга глава на прозореца, съзерцава мъглата от зелени дървета и жълти поля, които се нижат пред очите й. Ето там, в падащия мрак сякаш сърна лежи в тревата. А може да е просто онзи изгорял пън, който всеки път я подвежда.

Чуди се колко още пейзажи ще успее да види в живота си. Опитва се да запомни всичко, което се изпречва пред погледа й, за по-късно. Когато ще й останат само тъмнината и сънищата.

Отново пробва да се свърже с болницата. Няма сведения за Доротея Ханаган. Това е добър знак, мисли си Джейни… само дето Кари не се обажда.

— Но къде може да е? — Джейни блъска глава в облегалката.

Кабъл я поглежда с крайчеца на окото.

— Кари? Не каза ли, че телефонът й не работи?

— Каза, че няма батерия. Но има и други телефони все пак…

Кабъл замислено се потупва по брадичката с пръсти.

— Тя всъщност знае ли номера ти, или си на бързо набиране?

— Да-а. Прав си. Бързо набиране.

— Ами ето затова не се е обадила. Не знае номера наизуст, той е в изключения й телефон и тя не може да го види.

Джейни се усмихва. Изпуска тежка въздишка на облекчение.

— Да… вероятно си прав.

— Опита ли да се обадиш у вас, за да провериш дали майка ти е там?

— Да, и това направих. Никой не отговаря.

— Имаш ли номера на Стю? Или домашния на Кари?

— Пробвах и у тях. Никой не вдига. А този на Стю го нямам. А трябваше. Винаги съм смятала да…

— Ами Мелинда?

— Да, бе. — Джейни сумти. — Само това ми липсва — снобите от Хълма да разнасят тази история. — Обръща се към прозореца. — Съжалявам, че бях толкова раздразнителна преди малко.

Кабъл се усмихва във вечерния здрач.

— Всичко е наред. — Протяга ръка и хваща ръката на Джейни. Сплита пръсти с нейните. — Моя е вината. — Спира. — Знаеш, че никой не може да те съди за нещата, които не си в състояние да контролираш, като това, което майка ти върши например.

— Никой? — Джейни се мръщи. — Да. Но всеки си има мнение за случката с Дърбин.

— Никой, който да е от значение.

Джейни накланя глава.

— Знаеш ли, Кейб, може би пък съседите, целият град Фийлдридж… може би това, което те мислят, всъщност е от значение за мен. Тоест… О, боже! Забрави. Вече ми писна от всичко. Какво ли още има да става?