Лайза Макманн - Угасване

Много благодарности на:

Моя прекрасен агент Майкъл Бурей.

На невероятната ми редакторка Дженифър Клонски.

Сами Юен и Майк Розамилия, който сътвори най-хубавите корици, които някога са били правени.

На Мат Шуорц за твърде много неща, за да бъдат изброени тук.

На Лайла Хебър и Кейт Смит за неуморните им усилия при маркетинга на книгата и за това, че винаги бяха на разположение. Също на Виктор Янон и на чудесния екип от отдел „Продажби“: Рик Рихтер, Пол Крайтън, Бетани Бък, Лусил Ретино, Кели Стокс, Бес Брасуел, Мери Макавени, Мат Пантолиано, Емилия Роудс, Джанийн Нг и Моли Маклауд. Касандра Клеър, Крис Крътчър, Али Картър, Ричард Луис, Лорън Барац-Лонстед, А.С. Кинг, Мелиса Уокър, FanLib.com и BookDivas.com

На всички по-малки и по-големи рецензенти и фенове, които съобщават за книгите ми в своите уебсайтове и блогове.

На родителите, на роднините и близките ми за цялата подкрепа.

Благодарности също на:

Алиса, Джейми, Хана, Кевин, Макс, Кейси, Клоун, Джак, Лили и Ева Бегъл от Primlicious.com.

На Скот, Мишел, Даниел, Тайлър и Морган Блойър.

На Лори Рурк, фризьорка на звезди.

На Джейд Корн и Кори Ашли от компанията „Фникс Бук“; на Фейт Хочхолтър и всички дами и господа от литературния клуб.

На книжарниците „Трихауз букс“, „Андерсънс“, „Чейнджинг хендс букстор“ и „Кеплърс“.

На невидимите ми приятели, които са наистина страхотни: Джулияна, Ашли, Каси, Никол, Челси, Мелиса, Джеймс Бут и всички онези хора от едно специално място, които ми оказаха такава голяма подкрепа — вие знаете кои сте.

На Джил Морган от гимназията „Флат Рок“.

А също на Вики, Сахри, Ташия, Ники и Катрин — първите ми петима приятели от MySpace, които срещнах по време на моята обиколка. Вие всички сте страхотни!

1 януари 2006

01:31

Джейни тича две преки през заснежените дворове и тихо се вмъква вкъщи през предния вход.

И тогава.

Всичко почернява.

Стисва глава в ръце и проклина майка си, мърморейки под нос, докато калейдоскопът от цветове се върти все по-лудо и я изважда от равновесие. Удря се в стената, удържа се да не падне и после бавно се снишава към пода, слепешката, докато пръстите й вече изтръпват. Последното, от което има нужда в момента, е да си разбие черепа. За пореден път.

Твърде уморена е да се бори с това, точно сега. Твърде уморена, за да успее да се измъкне. Опира буза върху студените плочки на пода. Събира сили, за да опита отново по-късно, в случай че сънят не свърши бързо.

Диша.

Гледа.

01:32

Все същият сън. Онзи, който майката на Джейни винаги сънува. В който една много по-млада, много по-щастлива майка, под ръка с хипито, което прилича на Исус Христос, лети през тунел от въртящи се, многоцветни, сияйни халюцинации. Слънчевите им очила отразяват многократно зашеметяващите струи светлина и за Джейни става още по-трудно да спре световъртежа.

От този сън на Джейни винаги й призлява.

„А защо изобщо тъпата й майка е заспала в хола?“

Но Джейни е любопитна. Прави усилие да се концентрира. Вглежда се настойчиво в лицето на мъжа, докато се носи покрай вглъбената в себе си двойка. Майката на Джейни би могла да я забележи, само да извърне поглед. Но тя никога не го прави.

Разбира се, мъжът не може да я види. Сънят не е негов. На Джейни много й се иска да можеше да го накара да си свали очилата. Да зърне очите му. Дали и те са кафяви като нейните? Но никога не може да се съсредоточи върху една сцена за по-дълго, заради всичките тези въртящи се в кръг цветове.

Сънят рязко се променя.

Придобива горчив вкус.

Хипито изчезва, а майката на Джейни стои на опашка, която изглежда километри дълга. Раменете й висят, уморени, като страници от омачкана от четене книга.

Лицето й е мрачно, със стиснати устни. Гневно.

Държи,

люлее

пищящо, зачервено от плач бебе.

„О, не, пак ли същото!“ Джейни не иска да гледа повече, тя мрази тази част. Мрази я. Събира всичката си сила, концентрира се. Мощно. Ръмжи наум. И се изтръгва от съня на майка си.

Изтощена.

01:51

Зрението на Джейни бавно се възвръща. Тя трепери обляна в студена пот и огъва болезнено пръсти, благодарна все пак, че, изглежда, никой сън, от който е успяла да се измъкне, не може да я върне обратно. Поне засега.

С мъка се вдига на крака, докато майка й продължава да хърка на дивана, и се отправя с несигурна стъпка към банята — стомахът й вече се бунтува. Повдига й се, има усещането, че всеки момент ще повърне, мие механично зъбите си. Довлича се до стаята си и внимателно затваря вратата.