Лайза Макманн - Сбогуване

Кабъл поглежда Джейни и въздиша.

— Знам, че ще се справиш, Джейни. Ти си истинска мъченица. Наистина е уморително да водим един и същи спор всеки път когато нещо се случва с теб. Просто престани. Няма да си тръгна.

Той се усмихва виновно.

Джейни зяпва от изненада.

— Значи мъченица!

— Ами да. Малко.

— Моля ти се. Не може да си малко мъченик. Или си, или не си. Това е нещо уникално.

Кабъл се засмива, в ъгълчетата на очите му се образуват ситни бръчици. Съзерцава я и продължава да се усмихва с онази крива усмивка, която тя си спомня от неловките дни, когато я возеше със скейта.

Но точно сега Джейни не може да му отвърне.

— Хм, относно малкото ни приключение — връща се тя на темата. — То наистина е много унизително за мен, Кейб. Толкова се срамувам от всичко и толкова неща имам да реша, а ти си безумно мил, просто е непоносимо. Чувствам се отвратително, че развалих и твоето прекарване. Затова наистина ще бъда много по-добре, ако… нали разбираш… — Джейни го поглежда безпомощно.

Кабъл премигва и челото му се сбръчква. Поглежда я с разбиране.

— Аха. Значи наистина искаш да се махна. Като казваш, че ти е неудобно, имаш предвид, че не ти е удобно аз да знам за тези неща?

В отговор Джейни забива поглед в земята.

— Е — Кабъл огорчен търси думите. — Съжалявам, Джейнърс. Явно бавно схващам.

Изправя се рязко. Тръгва към вратата. Джейни го придружава до коридора с асансьорите.

— Ще… ще се видим по-късно, предполагам — казва той. — Звънни ми, когато… когато и да е.

— Естествено — отвръща Джейни, докато погледът й минава през голяма табела на стената с надпис „моля изключете мобилните си телефони!“. — Ще ти изпратя съобщение по-късно. Това е нещо, с което предпочитам да се справя сама в момента, разбираш ли? Обичам те.

— Да. Добре. И аз те обичам. — Кабъл й обръща гръб и махва вяло с ръка. Поглежда през рамо. — Хей? Нали знаеш, че автобусът не минава между два и пет сутринта?

Джейни се усмихва.

— Да, знам.

— И не влизай в разни сънища, ако обичаш.

— Добре. Ш-шт — предупреждава го Джейни, надявайки се никой да не ги е чул.

Преди Кейб да успее да се сети за нещо друго, Джейни се връща в чакалнята, за да седне и да помисли.

Сама.

01:12

Джейни дреме на стола в чакалнята.

Внезапно усеща, че някой я гледа. Сепва се и сяда прилично, напълно будна.

Майка й. Поне си е облякла дрехи, а не е по нощница, както разправяше Кари.

— Здрасти — казва Джейни. Изправя се. Приближава се към дребната фигурка и спира неуверено. Колебае се. Да я прегърне ли? Така правят по телевизията. Колко идиотско.

От Доротея Ханаган буквално тече пот. Тя трепери. Джейни не иска да я докосва. Цялата сцена е толкова абсурдна, почти нереална.

И после.

Безумие.

— Къде беше? — лицето на майката на Джейни се сгърчва в конвулсия и тя започва да плаче. И да крещи прекалено силно. — Никога не ми казваш къде отиваш, просто изчезваш. Онова странно момиче на съседите трябваше да ме доведе тук — ръцете й треперят, очите й сноват от пода към Джейни и обратно, обвиняващи, гневни. — Значи вече не се интересуваш от майка си? Просто скиториш като отвързана с онова момче, така ли?

Джейни отстъпва назад, шокирана, не само от абсолютния рекорд, който майка й поставя за брой думи, изречени от нея в един ден, но най-вече от тона й.

— О, боже.

— Да не си посмяла да ми отговаряш!

Треперещите ръце на Доротея трескаво отварят старата винилова дамска чанта и ровят из нея — столовете в чакалнята се покриват с купчина смачкани опаковки и хартийки.

Джейни стои и гледа.

Тя също трепери леко.

Чуди се как да постъпи. И защо изобщо трябва да прави нещо. „Нямам ли си достатъчно проблеми, които да решавам?“ казва тя незнайно на кого. Или пък може би на господ. Не знае. Но знае едно. Ще се радва да се измъкне от тази лудница.

Джейни събира разпилените из чакалнята боклуци, набутва ги обратно в дамската чанта и хваща майка си за лакътя.

— Хайде. Вкъщи си имаш достатъчно.

Джейни с усилие изправя майка си на крака.

— Казах хайде. Трябва да хванем автобуса.

— Ами колата ти? — пита Доротея. — Онова момиче я караше.

Джейни премигва и поглежда майка си, докато я влачи към асансьора.

— Да, мамо. Продадох й я преди няколко месеца, не помниш ли?

— Никога нищо не ми казваш…

— Просто… — Джейни кипи от гняв. Никога нищо не ти казвам? Или може би ти си твърде пияна, за да си спомниш? Поема дъх и го изпуска бавно. — Хайде, нека да тръгваме. И не ме излагай повече.