Лайза Макманн - Угасване

— Много мило. — Замисля се за момент, после пита: — Някога чували ли сте за това? Госпожица Стюбин говорила ли ви е?

— Знаех си, че нещо те притеснява още когато ми се обади преди няколко седмици, но нямах представа какво. Госпожица Стюбин беше много затворен човек, Джейни. Не говореше много за себе си и аз не разпитвах. Не беше моя работа.

— Мислите ли, че Кабъл знае?

— Възнамеряваш ли да го питаш?

Джейни вдига поглед да разгадае изражението на лицето й. Захапва треперещата си устна, за да я усмири.

— В момента не си говорим много.

Капитана въздиша.

— Така си и помислих — казва внимателно. — Кабъл си има своите демони и ако не започне да се справя с тях, ще започна аз да се разправям с него. Трудно му е да приеме някои неща точно сега.

Джейни поклаща глава.

— Не разбирам.

Капитана мълчи.

— Може би трябва да попиташ него. И да споделиш през какво преминаваш ти самата.

— Защо? За да не ме погледне никога повече, като му кажа, че ще остана сляпа и недъгава?

Капитана се усмихва тъжно.

— Не мога да погледна в бъдещето, Джейни. Но се съмнявам, че няколко физически недостатъка ще го отблъснат от теб, ако разбираш какво имам предвид. Но пък и никой не те задължава да му казваш. — Замълчава. После добавя: — Хайде, имаш вид на човек, на който една закуска ще му дойде добре! Да поизлезем.

Джейни оглежда измачканите си дрехи, които не е сменяла от предишния ден.

— Да, защо не — отвръща.

Отнема й няколко минути да среше косата си и да си хвърли един поглед в огледалото. На себе си и на очите си.

Капитана води Джейни в Ан Арбър. Спират за закуска в „При Анджело“, където Капитана очевидно познава всички, включително и Виктор, майстора на бързи поръчки. Виктор организира малък пир на тяхната маса. Джейни, която не е слагала троха в устата си от предишния ден на обяд, омита храната с благодарност.

След закуската Капитана кара около кампуса на Мичиганския университет.

— Някои от най-добрите изследователски и медицински центрове се намират тук, Джейни. Може нещо да… — Вдига рамене. — Само не забравяй, че Марта Стюбин е загубила зрението си преди петдесет години. Много се е променила медицината оттогава. Не се обричай, преди да си разбрала на какво са способни лекарите днес. И не само за очите ти, за ръцете също. А защо не и за сънищата? Виждаш ли онази сграда? Там изучават сънищата. Сигурна съм, че ще се намери начин да те приемат за известно време. Имам неколцина приятели, на които мога да разчитам. Те знаеха за Марта. Ще ни помогнат.

Джейни оглежда всичко наоколо. Съзира миниатюрен лъч надежда. Двамата с Кабъл на няколко пъти бяха обмисляш да дойдат тук следващото лято, когато вече щяха свободно да се движат заедно. Сега Джейни не знае какво да очаква. Може би Кабъл ще се върне.

А може би ще се уплаши отново.

Джейни не е сигурна колко още раздели и одобрявания може да понесе.

— Защо всичко трябва да е толкова трудно? — пита тя на глас. И се изчервява. — Реторичен въпрос. Съжалявам, Капитане.

Капитана се усмихва.

— Какво те накара да я прочетеш най-накрая?

Джейни преглъща шумно.

— Сега, когато Кабъл не иска да се доближи до мен, си помислих, че нямам нищо за губене. Май съм се излъгала.

Капитана стиска устни, докато кара и промърморва нещо под носа си.

— Добре — казва, — и как се чувстваш като ловец на сънища?

Джейни се замисля.

— Като че ли не познавам нищо друго.

Лицето на Капитана става сериозно.

— Как се вписва майка ти в тази картинка?

— Никак.

— А баща ти…?

— Не съществува, доколкото знам.

— Разбирам. — Капитана прави пауза. — Съжаляваш ли, че прочете тетрадката?

Джейни остава безмълвна за малко.

— Не, сър.

Седят в тишина и Капитана посочва още няколко сгради от кампуса на университета.

— Искаш ли да напуснеш работата при мен, Джейни? Да се изолираш?

Джейни я поглежда.

— Вие искате ли да напусна?

— Разбира се, че не! Ти си блестяща в това, което вършиш.

— Бих искала да остана, ако имате още задачи за мен, сър.

Капитана се усмихва, после пак става сериозна.

— Смяташ ли, че можеш да продължиш да бъдеш в един екип с Кабъл, дори да не се върнете към романтичните си отношения?

Джейни въздъхва.

— Ако той може да се справи, без да се държи като задник, и аз мога. — Гласът й изневерява. — Просто…

Тръсва глава и се стяга, не иска да плаче.

Капитана поглежда с гняв през прозореца. Стисва устни. Поклаща глава.

— Кълна се в господа, ще напердаша това момче! — мърмори си тя. — Слушай, Джейни. Кабъл няма много — има майка, която го е изоставила, и баща, който едва не го е убил… И сега, когато е с теб, отчаяно иска да те държи в безопасност в джоба си през цялото време. Но знае, че няма начин. Трябва да се научи да се справя с това.