Лайза Макманн - Угасване

— Липсваш ми — говори на гласовата му поща. — Просто… трябваше да ти го кажа. Ами, да. Извинявай. Чао.

Но той не й връща обаждането.

Тя знае, че няма да го направи.

— Трябва ми почивка.

Беше казал онзи понеделник след болницата, когато се опита да я докосне, но не можа.

24 март 2006

15:00

Джейни е съкрушена. Минали са вече почти три седмици. Ходи на училище като зомби. Прибира се от училище. Всеки ден сама.

Сама.

Тежко е. Толкова много неща й липсват. Да бъде сама преди Кабъл, беше много по-лесно, отколкото сега.

Той вече не стои на пост в библиотеката. Не се обажда. Не я пази, когато влезе в нечий сън.

Дори не иска да я погледне. А когато случайно се засекат — в коридора или на паркинга — добива страдалчески вид и изчезва, без да обели и дума.

Далеч от нея.

Дори на втората среща с Капитана беше сама. Кабъл се беше срещнал с нея отделно.

Джейни кара към вкъщи с отворени прозорци в свежия пролетен ден без нищо за губене.

15:04

Спира зад училищен автобус със светещи стопове. Гледа децата, пресичащи улицата отпред. Пита се дали някое от тях би могло да е като нея.

Със сигурност никое.

И тогава.

Съвсем неочаквано, напълно ослепяла, тя е засмукана в съня на малко дете.

Пада, лети надолу от върха на планина.

Въздиша глухо.

Кракът й се изхлузва от педала на спирачката.

Клаксонът на автобуса вие, пищи.

Стиска волана до изнемога и мобилизира цялата си воля и ум, за да се концентрира. Излиза от съня точно когато Етел е на косъм от пресичащите дечица.

Стоварва тежък, изтръпнал крак върху спирачката и слепешком се пресяга за ключовете на таблото.

Етел издъхва и умира в мига, в който зрението й се възвръща.

Шофьорът на автобуса й хвърля пълен с възмущение поглед.

Децата бързат към отсрещния тротоар с широко отворени от страх очи, вперени в нея.

Ужасена, Джейни разтърсва глава, за да се съвземе.

— Много съжалявам! — произнася без звук. Гади й се.

Автобусът потегля с ръмжене.

Шофьорите отзад нетърпеливо натискат клаксони, докато тя се бори да запали Етел.

И крещи с всички сили.

И мрази живота си.

И се пита какво, по дяволите, ще се случи с нея, как ще се научи да живее така, че да не убива хора.

Стига пред дома си.

Избърсва мокрото си лице с ръкава си.

С решителна крачка влиза и се насочва право към спалнята. По пътя, без да спира, захвърля палтото и раницата си на дивана.

Отваря гардероба.

Издърпва кашончето и сяда на леглото. Изсипва всичко на купчина и изравя зелената тетрадка. Отваря я, готова на всичко. Прочита отново посвещението.

Този дневник е посветен на всички ловци на сънища. Написан е специално за онези, които ще тръгнат по стъпките ми, когато мен вече няма да ме има.

Всичко, което имам да споделя, се определя с две думи: радост и страх. Ако не искаш да знаеш какво те очаква, моля те, затвори този дневник веднага. Не отгръщай страницата.

Но ако имаш куража и желанието да се бориш срещу най-лошото от твоята участ, за теб ще е по-добре да научиш кое е то, тъй като вероятно ще те преследва цял живот. Моля, приеми го в цялата му сериозност. Защото следващите страници ще предизвикат много повече страх, отколкото радост.

Съжалявам, че трябва да ти кажа това, но аз не мога да взема решение вместо теб. Нито пък някой друг. Трябва да го вземеш сам. Моля те, не прехвърляй отговорността върху чужди плещи. Тя ще ги унищожи.

Каквото и да избереш, знай, че тръгваш по дълъг и тежък път. И съжалението е забранено. Помисли добре. Бъди уверен в решението си, каквото и да е то.

Успех, приятелю!

Джейни пренебрегва тръпките на страха, които я побиват, и игличките на страха и обръща страницата. После прелиства една празна. И стига до същината.

Вече си прочел първата страница, поне веднъж. Предполагам, че е минало време, може би дни, преди да решиш дали искаш да продължиш. И ето те тук сега.

Ако в момента сърцето ти бие лудо, ще ти кажа, че започвам с „Радост“. Така ще имаш възможност да си промениш мнението, в случай че си решиш да не продължиш. Ще има и една празна страница точно преди частта, която съм озаглавила „Страх“. Така няма да отгръщаш всяка следваща страница с ужас.

Мъчно ми е, че трябва да всея този страх в сърцето ти. Но имам своите основания за това. Може би ще разбереш, когато приключиш с четенето.