Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Идва някой — обади се Тави.

Гледаше надолу по брега, присвил синьо-зелените си очи срещу слънцето.

Дру се обърна и погледна натам. Едно момче крачеше по пустия бряг, съветвайки се с малък предмет в ръката си, докато вървеше. Високо, слабо като тръстика момче, с буйна черна коса, мургава кожа, която грееше на слънцето, и голи, покрити с руни ръце.

Дру изпусна мидените черупки, които държеше.

— Хайме! — изписка. — Хайме!

Той вдигна глава и като че ли едва сега я забеляза. Широка усмивка се разля по лицето му и той затича по пясъка, докато не стигна до нея. Взе я в прегръдките си и я завъртя в кръг с възторжен вик.

Дру все още помнеше странния сън, който й се беше присънил, преди Хайме да си тръгне от Лондонския институт, в който бе попаднала някъде… струваше й се, че бе царството на феите, но откъде би могла да знае? Беше се опитала да прогони мислите за него, но сега, когато Хайме беше тук, бледият спомен се завърна… заедно с още други: как той седи и гледа филми заедно с нея, как разговарят за семейството й, как я слуша.

— Радвам се да те видя отново, приятелко — каза Хайме и като я пусна на пясъка, разроши косата й. — Наистина се радвам.

Изглеждаше уморен, неизразимо уморен, сякаш бе тичал, без да спира, откакто го беше видяла за последен път. Под очите му имаше тъмни кръгове. Тави тичаше към тях, за да види кой е дошъл, а Хайме я питаше дали все още пази ножа, който й беше дал, и Дру не можа да спре усмивката си, първата истинска усмивка от Ливи насам.

Той се върна — помисли си. — Най-сетне някой, който не си беше отишъл… а вместо това се беше върнал.

Промъкваха се по коридорите заедно с Нене, придържайки се в сенките. И Ема, и Джулиън бяха вдигнали качулките си. Нене беше прибрала косата си под една шапчица и с бричовете и широката си риза на пръв поглед приличаше на млад паж.

— Ами Фъргюс? — попита Ема.

Нене се усмихна мрачно.

— Вниманието му беше отвлечено от дриада, от онези, на които се възхищава най-много. Млада фиданка.

— Ау — подхвърли Джулиън. — Трески.

Нене не му обърна внимание.

— Познавам го от много време и знам всичко за наклонностите му. Ще бъде зает още дълго.

Бяха стигнали до полегат коридор, който се струваше познат на Ема. Усещаше нощния въздух, идващ от другия му край, мириса на листа и мъзга, и есен. Зачуди се дали в земите на елфите беше същият сезон, както у дома. Струваше й се, че е по-късно, сякаш есента вече бе заскрежила елфическите земи.

Коридорът свърши рязко, излизайки на тучна поляна, под обсипано със звезди небе. Високите дървета около нея сипеха червеникавокафяви и златни листа върху множество елфически придворни и конете им.

Начело на кортежа върху бяла кобила, оседлана с дамско седло, беше кралицата. Бял дантелен воал закриваше лицето и раменете й, бели ръкавици покриваха ръцете й. Червената й коса се стелеше по гърба й. Придворните й, облечени в златна коприна и лъскаво кадифе, бяха зад нея: повечето яздеха коне, но някои бяха възседнали огромни котки с меки лапи и теснооки вълци с размерите на малки коли. Дриада със зелена кожа и изобилие от листа за коса яздеше, сгушена в клоните на вървящо дърво.

Ема не можеше да престане да се оглежда с удивление наоколо. Беше ловец на сенки и бе свикнала с магии, ала в сърцето на елфическите дворове имаше толкова странни неща, на които да се диви.

Нене ги поведе през сенките натам, където нейният кон и този на Фъргюс ги чакаха, заели мястото си в кортежа между едно духче, яздещо крилата мухоморка, и две елфически девойки в червеникавокафяви рокли с еднакви черни коси, възседнали една кобила.

Ема се метна на седлото на сивата кобила на Нене. Нене погали животното по врата с обич.

— Името й е Силвърмейн. Бъди добра с нея. Тя може да се прибере сама у дома.

Ема кимна, докато Джулиън възсядаше червеникавокафявия жребец на Фъргюс.

— Как се казва? — попита, докато конят ровеше в земята и пръхтеше.

— Уидоумейкър 15 15 Буквално — някой, който „прави“ вдовици. — Б. пр. — отвърна Нене и Джулиън изпръхтя.

— Кого превръща във вдовици? Онези, които го яздят, или онези, които не харесва?

— И двете. — Нене бръкна под плаща си, извади две кристални стъкленици, закачени на сребърни верижки, и им ги подаде. — Носете ги около врата си — каза ниско. — И ги дръжте близо до себе си.

Ема надяна послушно верижката около врата си. В стъкленицата с размера на палеца й имаше бледозлатиста течност, проблясваща, когато я разклатеше.