Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Трябва да отидем в Двора на тъмните елфи — заяви Ема. — Трябва да спрем кралицата.

Очите на Джулиън блестяха. Ема знаеше точно какво си мисли. Че в Двора на тъмните елфи беше Анабел, а Анабел беше пътят към отмъщението за смъртта на Ливи.

— Съгласен съм с теб. Можем да тръгнем след кралицата…

— Не можете да се движите толкова бързо, колкото кортеж елфически коне — каза Нене. — Дори нефилимите не са в състояние да тичат толкова бързо. Трябва да я пресрещнете, преди да е стигнала до кулата.

— До кулата? — повтори Ема.

— Единствената постоянна твърдина на тъмните елфи, мястото, където се оттеглят, когато са обсадени. Укрепленията му нямат равни на себе си в елфическите земи, никой не е в състояние да се изкатери по стените, нито да се справи с тръните, а тронната зала на върха на кулата се охранява от алената стража. Трябва да се присъедините към кортежа, така че да стигнете до кралицата, преди да е проникнала в кулата и да е станало твърде късно.

— Да се присъединим към кортежа? Та нали ще ни забележат! — възкликна Ема, ала Нене вече бе откачила плаща, висящ до вратата, и го подхвърли на Джулиън.

— Облечи това. На Фъргюс е. Вдигни качулката. Никой няма да гледа отблизо. — След това свали собствената си пелерина и я подаде на Ема. — А ти ще се дегизираш като мен. — Изгледа я критично, докато Ема си намяташе пелерината, пристягайки я на врата. — Поне косата ти е руса.

Джулиън беше изчезнал по стъпалата и когато се върна, носеше колана с оръжията си, както и този на Ема. Плащът на Фъргюс — черен, с гарванови крила, блещукащи на гърдите и качулката — го покриваше изцяло.

— Няма да тръгнем без тях.

— Дръжте ги под наметките си — предупреди ги Нене. — Очевидно е, че са нефилимска изработка. — Тя ги огледа от горе до долу. — Също като вас. Е, ще направим най-доброто, на което сме способни.

— Ами ако се наложи да избягаме от Земите на елфите? — попита Ема. — Ако успеем да се доберем до Черната книга и трябва да се върнем в Идрис?

Нене се поколеба.

— Вече издаде елфически тайни — напомни й Джулиън. — Какво е една повече?

Нене присви очи.

— Променил си се. Мога само да се надявам, че е от скръб.

Скръб. Всички в Аликанте бяха решили, че именно скръбта бе променила държанието и реакциите на Джулиън. В началото и Ема си беше помислила същото.

— Отидете при Водопада на Бранвен — каза Нене. — Под него ще откриете пътека, отвеждаща в Аликанте. И ако издадете тази тайна някому, проклятието ми ще се стовари върху вас.

Тя отвори вратата и те излязоха предпазливо в коридора.

Замъците от пясък открай време не задоволяваха Тави. Отегчаваха го. Обичаше да строи онова, което наричаше пясъчни градове — редици квадратни пясъчни структури, оформени с помощта на празни кутии от мляко, обърнати с отвора надолу. Те представляваха къщи, магазини и училища, имаха дори табелки, направени от откъснатите предни части на кибритени кутийки.

Дру се тътреше боса нагоре-надолу по плажа, помагайки на Тави да намира пръчки, камъчета и мидени черупки, които щяха да се превърнат в улични лампи, стени и автобусни спирки. Понякога откриваше парче морско стъкло, червено или зелено, или пък синьо, и го мушваше в джоба на гащеризона си.

На плажа нямаше друг, освен тях с Тави. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато, коленичил в мокрия пясък, той оформяше масивна стена около града си — след станалото с Малкълм Дру нямаше намерение да го изпуска от очи нито за миг.

Ала по-голямата част от мислите й беше погълната от Марк и Ема, и Джулиън. Марк отиваше в земите на феите, защото Джулиън и Ема бяха в опасност. Не беше казал точно каква, но Дру бе сигурна, че е сериозна опасност. Нищо добро не идваше от това да отидеш в земите на феите и Марк, Кристина и Кийрън нямаше да се втурнат да ги спасяват, ако мислеха, че могат да се справят и сами.

Всички ме изоставят един по един — помисли си. — Първо Ливи, после Джулиън и Ема, а сега Марк. Спря и зарея поглед към океана: искрящо сини вълни, които прииждаха и се оттегляха. Някога гледаше океана, мислейки си, че нейде отвъд беше Хелън на своя остров и брани магическите бариери на света. Помнеше смеха на сестра си, русата й коса и си я представяше като валкирия, вдигнала копие на входа на света, за да не допусне нито един демон да се промъкне.

А сега виждаше, че Хелън се натъжава всеки път щом я погледне, задето Дру не бе по-дружелюбна, по-отворена за сестринско сближаване. Дру знаеше, че е така, но не можеше да го промени. Нима Хелън не разбираше, че ако си позволеше да я обикне, по-голямата й сестра щеше да се превърне в още някого, когото да изгуби?