Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Кийрън се обърна на една страна.

— Действително имам треска. Не съм си изгубил ума обаче. Толкова отдавна искам да те прегърна.

— Та ти дори не ме познаваш толкова отдавна — прошепна Кристина, макар да знаеше, че лъже по един много човешки начин, криейки зад маловажности онова, което имаше предвид наистина. Истината бе, че тя също го беше искала, и подозираше, че е така от известно време. — Легни. Трябва да си починеш. Ще имаме достатъчно време да… говорим, ако не си тръгнеш. — Надигна се и седна. — Обещай ми, че няма да си тръгнеш.

Очите на Кийрън бяха извърнати, ресниците му бяха като лъчите на тъмна звезда.

— Не бива да оставам. Ще донеса единствено скръб на теб и Марк.

— Обещай ми — повтори Кристина.

— Обещавам, че ще остана — каза той най-сетне. — Но не мога да обещая, че след време няма да съжаляваш, че съм го направил.

Нене заведе Ема в стаята, където бяха отседнали предишния път, когато с Джулиън бяха в Двора. Сребристо-кварцовите стени туптяха с приглушена светлина, а живия плет от рози, който Ема си спомняше, го нямаше. Вместо това водопадът се спускаше яростно по каменната стена, сякаш задвижван от потоп, и се изливаше в открито езерце на няколко стъпки под пода.

— Много мило от страна на Фъргюс да ни позволи да отседнем отново в стаята му — каза Ема, докато Нене я въвеждаше в спалнята.

— Фъргюс няма избор — отвърна Нене спокойно. — Кралицата поиска така.

Ема примига. Това й се стори странно и като че ли не вещаеше добро. Какво я беше грижа кралицата къде ще ги настанят? Погледът й се плъзна по останалата част от стаята — имаше маса, където можеше да остави раницата си, диван, направен от плътно преплетени ластари… Тя се намръщи.

— Къде е леглото?

— Зад водопада, в беседката на Фъргюс.

— Какво на Фъргюс?

— Беседката му. — Нене посочи и наистина, няколко каменни стъпала завиваха зад водната завеса. Очевидно когато ставаше въпрос за вътрешен дизайн, Фъргюс си падаше по разнообразието. — Какво имаш против беседките?

— Нищо — отвърна Ема. — Мислех и аз да си направя една.

Нене я погледна подозрително, а после я остави сама. Ема чу ключа да се завърта в ключалката и дори не си направи труда да опита бравата. Даже да избягаше от стаята, нямаше да може да намери пътя през коридорите. Пък и сякаш би отишла някъде без Джулиън, който очевидно искаше да бъде тук.

Последното, което й се щеше да направи, бе да спи, но се беше научила да се възползва от всяка възможност да си отдъхне по време на мисия. Облече си нощницата и изкачи стъпалата зад водопада, които отвеждаха до каменна платформа, скрита зад водата.

Въпреки отвратителното си настроение, Ема беше поразена от красотата на мястото. Леглото беше огромно, отрупано с бели възглавници като облаци и тежка завивка. Водопадът образуваше искряща завеса в долния край на леглото, грохотът на водата обгръщаше мястото и напомняше на Ема за вълните, разбиващи се на брега на океана.

Отпусна се на леглото.

— Хубава стая — каза, без да се обръща към никого. — Извинявам се. Беседка.

Време е за сън, реши. Излегна се и затвори очи, ала първият образ, изникнал пред нея, беше образът на Джулиън, прегърнал тялото на Ливи в Залата на Съвета. Лицето му, притиснато до напоената й с кръв коса. Отвори рязко очи и се обърна неспокойно в леглото. Не помогна, когато опита отново, видя отворените празни очи на Дейн, докато келпито забиваше зъби в тялото му.

Твърде много. Твърде много кръв, твърде много ужас. Жадуваше за Джулиън, липсваше й така, сякаш не го беше виждала от цяла седмица. И всъщност действително беше така. Дори парабатайската си руна чувстваше някак странно, свикнала бе с пулса на енергията, ала откакто бяха дошли в земите на феите, всеки път щом се опиташе да достигне тази енергия, сякаш се блъскаше в стена.

Отново се обърна, искаше й се Кристина да беше тук, за да поговори с нея. Кристина, която щеше да разбере. Ала можеше ли да каже дори на Кристина за магията, лишила Джулиън от емоциите му? Ами за сделката му с кралицата? Беше брилянтно по един грозен начин, помисли си, да направи копие за феите. Те бяха едновременно достатъчно хитри и достатъчно буквалисти, за да сметнат копието за приемливо за целите им. Твърде жалко, че не можеше просто да даде копието на Хорас, но той щеше да им се изсмее в лицата: дори един Диърборн знаеше как изглежда принтираната хартия. Та той не искаше да прави магиите в книгата, просто искаше да си върне онова, което смяташе, че Анабел бе откраднала — Черната книга, която толкова дълго бе отлежавала на рафтовете в Корнуелския институт.