Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Нека видя лицето ти.

Кристина го докосваше с нежни пръсти и Кийрън се отпусна под допира й. Марк не можеше да го вини.

— Какво става? — В кухнята лумна светлина, беше Хелън с рунически камък в ръка. — Някой да не е пострадал?

Марк и Кристина се спогледаха стреснато. Кийрън местеше очи между Марк и Хелън с полуотворени устни — беше се досетил.

— Да не ни чакаше? — попита Марк. — Минава полунощ.

— Аз… не. — Хелън сведе гузен поглед към анцуга, с който беше облечена. — Исках да си направя сандвич. — Тя присви очи срещу Кийрън. — Да не би да заменихте пикапа на Даяна за елфически принц?

Кийрън продължаваше да я гледа по същия начин, сякаш осъзнал нещо, и Марк знаеше какво вижда: някой, който несъмнено беше неговата сестра, онази Хелън, за която Марк бе говорил с такава болка през годините си в Лова.

Той се изправи и прекоси стаята, за да отиде при нея. Улови свободната й ръка и целуна опакото на дланта й.

— Обичната сестра на обичния ми Марк. За мен е радост да видя, че си добре и отново си заедно със семейството си.

— Харесвам го — каза Хелън на Марк.

Кийрън наведе глава.

— Позволи ми да изразя скръбта си заради кончината на сестра ви Ливия. Неизразимо тъжно е, когато една толкова ярка и красива звезда угасне без време.

— Да. — Очите на Хелън заблестяха от влага. — Благодаря ти.

Не разбирам. На Марк му се струваше, че сънува. Представял си бе как Кийрън се запознава със семейството му, ала никога не си го беше представял така, а Кийрън никога не бе бил толкова изтънчен, дори във въображението му.

— Може би ще е най-добре всички да седнем — предложи Хелън. — Мисля, че няма да е зле да чуя какво се случи на този ваш „обикновен патрул“.

Тя повдигна вежди срещу Марк и зачака.

— Първо трябва да ви съобщя какво се случи в Сколоманса — заяви Кийрън твърдо. — Жизненоважно е.

— Какво стана? — попита Кристина. — Мислех си, че там ще бъдеш в безопасност…

— Бях, за кратко. А после Кохортата се върна от Идрис и ме откри. Този разказ обаче може да изчака. — Погледът му се плъзна по изпълнените им с очакване лица. — Инквизиторът на Клейва е изпратил Ема и Джулиън на тайна мисия в царството на феите. Не се очаква нито да се върнат, нито да оцелеят.

Марк усети, че се вцепенява.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисията е опасна… а след тях е изпратен някой, който да се погрижи да не я завършат…

Кийрън простена и се свлече в стола си, невероятно пребледнял. Марк и Кристина посегнаха да му помогнат едновременно. Спогледаха се учудено над главата му.

— Кийрън, тече ти кръв! — възкликна Кристина, вдигайки поаленялата си ръка от рамото му.

— Нищо сериозно — каза Кийрън дрезгаво.

Не беше точно лъжа… Марк беше сигурен, че Кийрън наистина го вярва, ала пребледнялото му лице и трескавите очи говореха друго.

— Кийр, не си добре — рече той. — Трябва да си починеш. На никого не можеш да помогнеш в това състояние.

— Така е. — Кристина се изправи, ръката й беше все така почервеняла от кръвта на Кийрън. — Незабавно трябва да се погрижим за раните ти.

— Променил си се, сине на тръните.

Кралицата най-сетне наруши мълчанието, възцарило се, когато стаята се изпразни от стражи и наблюдатели. Дори така, Джулиън не вярваше напълно, че са сами. Кой знаеше какви духчета или клурикони се криеха в сенките?

Докато кралицата мълчеше, той крачеше напред-назад, тласкан от безпокойство, което не можеше да си обясни. Но разбира се, напоследък не можеше да си обясни почти нищо от онова, което изпитваше. Имаше импулси, на които се подчиняваше, и други, които избягваше, гняв и неприязън, и дори надежда, ала не би могъл да обясни емоцията, накарала го да убие Дейн, нито онова, което бе изпитал след това. Беше, сякаш думите, нужни, за да опише онова, което изпитва, липсваха от умствения му речник.

Спомни си как някой му беше казал, че последните думи на Себастиан Моргенстърн били: Никога не съм се чувствал толкова лек. Самият той също се чувстваше лек, отърсил се изведнъж от товара на постоянния страх и копнеж, с който толкова беше свикнал, че дори не го забелязваше. И все пак някъде дълбоко в него мисълта за Себастиан го смрази. Беше ли грешно да изпитва лекота?

Даваше си сметка за едно нетърпение, както и знанието, макар и далечно, че си играе с огъня. Ала това знание не беше придружено нито от страх, нито от вълнение. То беше далечно. Клинично.

— Сами сме — рече кралицата. — Бихме могли да се позабавляваме.