Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

С вик на страх и гняв, тя замахна нагоре и назад с меча си, отсичайки ноктите на харпията в ставата. Демонът изпищя и Кристина политна надолу, а мечът изпадна от пръстите й, когато протегна ръка, сякаш би могла да се залови за нещо, за да забави падането си…

Нещо я улови в небето.

Ахна, когато една ръка я сграбчи за лакътя и я издърпа настрани, и тя се озова върху нещо топло и живо. Летящ кон. Кристина ахна и зарови пръсти в гривата на животното, мъчейки се да се хване за него, докато то се спускаше надолу.

— Кристина! Не мърдай!

Викът беше на Кийрън. Той беше зад нея и ръката му се обвиваше около кръста й, за да я притегли към него. По тялото й сякаш пробяга електричество. Очите му бяха обезумели, косата му беше наситено синьо-черна и докато се носеха надолу през множеството харпии към Марк, тя си даде сметка, че конят бе Уиндспиър.

— Кийрън… внимавай… — изкрещя Кристина, когато изпъкналите очи на харпиите се завъртяха като фарове към Уиндспиър.

Кийрън разпери ръка и Кристина отново почувства как по тялото й премина електричество. Изригна бял пламък и харпиите се дръпнаха, докато Уиндспиър се приземяваше леко пред Марк.

— Марк! Идвай! — извика Кийрън.

Марк погледна към него и се усмихна широко — усмивката на ловец от Дивия лов, бойна усмивка, изтъкана сякаш само от зъби, — преди да обезглави една последна харпия с подръпване на камшика. Опръскан с демонска кръв, той се метна на коня зад Кийрън, обвивайки ръце около кръста му. Уиндспиър се издигна във въздуха и харпиите ги последваха, ухилените им усти бяха зейнали в усмивки, които разкриваха редици акулски зъби.

Кийрън изкрещя нещо на елфически език, който Кристина не разбираше, и Уиндспиър се изви назад под невъзможен ъгъл, устремявайки се нагоре като стрела, политнала от тетива, в същия миг, в който пикапът под тях най-сетне избухна, удавяйки харпиите в море от пламъци.

Даяна много ще се ядоса за колата , помисли си Кристина и се отпусна върху гривата на Уиндспиър, докато елфическият жребец описа кръг под облаците и полетя към океана.

Кит за първи път се качваше на покрива на Лосанджелиския институт. Трябваше да признае, че изгледът беше по-хубав от този в Лондон, освен ако не си падаш по небостъргачи. Тук можеше да видиш как зад къщата пустинята се простира чак до планините, чиито върхове бяха докоснати от светлините на града от другата им страна, а долините им тънеха в дълбоки сенки. Небето беше обсипано със звезди.

Пред къщата беше океанът, безбрежието му изглеждаше едновременно ужасяващо и величествено. Тази вечер вятърът беше като леки пръсти, докосващи повърхността му и оставящи след себе си пътеки от сребърни вълнички.

— Изглеждаш тъжен — рече Тай. — Така ли е?

Седяха на ръба на покрива, а краката им се полюшваха в празното пространство. Вероятно така би трябвало да преживее тийнейджърските си години, помисли си Кит — катерейки се по високи места и правейки глупави и опасни неща, с които да тревожи родителите си. Само че той нямаше родители, които да се тревожат, а опасните неща, които правеше, бяха наистина опасни.

Не се тревожеше за себе си, но се тревожеше за Тай. Тай, който го гледаше загрижено, а сивите му очи се плъзгаха по лицето му, сякаш бе книга, която му беше трудно да разчете.

Тъжен съм — помисли си Кит. — Чувствам се като в капан и обзет от безсилно раздразнение. Исках да те впечатля на Пазара на сенките и толкова се отнесох, че забравих за всичко друго. За това, че изобщо не би трябвало да го правим. За това как не мога да ти кажа, че не бива да го правим.

Тай се пресегна и отметна косата на Кит от лицето му, разсеян жест, от който по тялото на Кит премина нещо, усещане, сякаш беше докоснал наелектризирана ограда. Зяпна го, а Тай каза:

— Трябва да се подстрижеш. Тави го подстригва Джулиън.

— Джулиън го няма — отвърна Кит. — И не знам дали искам да ме подстриже.

— Доста го бива. — Тай свали ръка. — Каза, че твоят баща бил изпокрил разни неща из цял Лос Анджелис. Има ли нещо, което би могло да ни бъде от полза?

Твоят баща. Сякаш Джулиън беше неговият. Но разбира се, в известен смисъл той действително беше такъв.

— Нищо некромантско — отвърна Кит и Тай придоби разтревожено изражение. Все още замаян от електрическото усещане, Кит не беше в състояние да го понесе. Трябваше да го оправи, това изражение върху лицето на Тай. — Виж… опитахме директния начин. Сега е време за мошеничество и коварство.