Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Някой идва! — изкрещя Дивя. Изтича до вратата и я затвори, ала още докато заключваше, вече клатеше глава. — Твърде много са, Диего…

Стъкленият таван експлодира.

Диего и Дивя ахнаха, а през строшеното стъкло нахлу бял кон. Летящ бял кон, горд и красив. Посипаха се парчета стъкло и Диего се хвърли под най-близката маса, издърпвайки Дивя със себе си. Кийрън отвори очи и вдигна ръце в поздрав, докато Уиндспиър пореше въздуха, бърз като стрела, лек като перце.

— В името на Ангела — прошепна Дивя. — Господи, обожавах конете, когато бях малка.

Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър. Косата му си беше възвърнала по-нормалния синкавочерен цвят, но той все още пращеше от енергия. От ръцете му изскочиха искри, когато посегна към Диего, който изпълзя изпод масата, следван от Дивя, а натрошеното стъкло хрущеше под обувките им.

— Елате с мен — повика ги той. Стаята беше пълна с вятър и студ, миризмата на Карпатите и езерна вода. Над тях, отвъд счупения прозорец, се разстилаше небе, обсипано с безброй звезди. — Тук няма да бъдете в безопасност.

Ала Дивя поклати глава. Потискайки надигналия се в него копнеж да избяга, Диего стори същото.

— Ще останем и ще се бием — извика той. — Ние сме ловци на сенки. Не може всички да избягаме и да оставим най-лошите от нас да заграбят властта. Трябва да им дадем отпор.

Кийрън се поколеба, но в този миг вратата на библиотеката зейна. Гладстоун и дузина членове на Кохортата нахълтаха вътре и очите им се разшириха.

— Спрете го! — изкрещя Гладстоун, замахвайки към Кийрън. — Мануел… Ануш…

— Кийрън, бягай ! — изрева Диего.

Кийрън сграбчи гривата на Уиндспиър и те полетяха във въздуха, преди Мануел да успее да направи повече от крачка напред. На Диего му се стори, че вижда Кийрън да поглежда веднъж към него през рамо, преди Уиндспиър да изскочи през дупката на тавана, и те се понесоха като бяла нишка по небето.

Чу как някой се приближава зад гърба му. В другия край на стаята, Дивя го гледаше, а в очите й имаше сълзи. Зад нея братовчед й Ануш слагаше на ръцете й белезници.

— Жестоко ще съжаляваш, че направи това. — Доволният шепот на Мануел изхриптя в ухото на Диего. — Толкова много ще съжаляваш, Росио Росалес.

А после се спусна мрак.

Нене взе Ема зад себе си, върху сивата си кобила. Джулиън беше зад Фъргюс, така че нямаше как да говорят. Раздразнение бушуваше в Ема, докато яздеха под зелените клони, златните струи светлина, които се процеждаха между дърветата, постепенно придобиха наситено бронзов цвят с напредването на деня.

Искаше й се да говори с Джулиън, да измислят какво ще правят, когато пристигнат в Двора. Какво щяха да кажат на кралицата? Как щяха да се измъкнат след това? Какво искаха от нея?

Част от нея обаче беше прекалено ядосана, за да говори с Джулиън — как смееше да пази толкова голяма част от плана им в тайна от нея? Да я остави да дойде слепешком в земите на феите, вярвайки, че имат една мисия, когато тя всъщност бе съвсем различна? Имаше и една друга, по-малка и по-студена част, която шепнеше: Единствената причина да не ти каже, е, понеже е знаел, че ще откажеш да последваш неговия план. Какъвто и да беше той, на Ема нямаше да й хареса.

А още по-дълбоко, там, където едва имаше думи за онова, което изпитваше, знаеше, че ако не беше магията, Джулиън никога не би го сторил, защото никога не бе била един от хората, които Джулиън манипулираше и лъжеше. Тя бе една от семейството, беше в защитения кръг и затова бе прощавала лъжите, плановете, защото не бяха насочени против нея. Бяха насочени срещу враговете на семейството. Онзи Джулиън, който бе принуден да лъже и манипулира, беше персонаж, създаден от едно уплашено дете, за да защити хората, които обичаше. Ами ако магията беше направила тази персонаж истински? Ами ако това представляваше Джулиън сега?

Бяха оставили гората зад себе си и сега яздеха през зелени поля, които изглеждаха необитавани. Само стелеща се на талази зелена трева, ширнала се в продължение на мили, осеяна с туфи сини и лилави цветя, и смътни виолетови планини в далечината. Един хълм се издигна пред тях като зелена приливна вълна и Ема се осмели да хвърли поглед към Джулиън, когато предната част на хълма се вдигна като решетката на крепостна стена, разкривайки внушително мраморно преддверие.

В царството на феите малко неща изглеждаха по един и същи начин два пъти, знаеше Ема. Миналия път, когато влязоха в Двора на светлите феи през едно възвишение, се бяха озовали в тесен коридор. Сега минаха под елегантна бронзова порта, украсена с орнаменти на коне. Нене и Фъргюс скочиха от седлата и едва когато стъпи на мраморния под, Ема видя, че юздите и на двата коня бяха поети от миниатюрни пърхащи феи с разперени сини, червени и златни крилца.