Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— О, ти си, и още как.

— Аз…

Кит осъзна, че се усмихва широко, и не довърши.

Открай време имаше саркастичен език и не беше от онези, които умееха да приемат изискано комплиментите, но у Тай Блекторн имаше нещо, което сякаш успяваше да проникне в него и да развърже всички здраво стегнати възли на защита, които го държаха.

Тай се намръщи, сякаш изобщо не беше забелязал глупавата усмивка на Кит.

— Проблемът е, че никой от нас не шофира. Няма как да стигнем до Пазара.

— Нали имаш айфон — каза Кит. — Всъщност в Института има няколко. Виждал съм ги.

— Да, но…

— Ще те запозная с едно прекрасно изобретение, на име Юбер — заяви Кит. — То ще промени живота ти, Тай Блекторн.

— А, Уотсън — каза Тай, докато пъхаше кламера в джоба си. — Самият ти може и да не си особено блестящ, но си отличен източник на просветление.

Диего се беше учудил, че Гладстоун бе избрал да ги задържи и библиотеката — тя никога не му се беше струвала особено сигурна стая. Ала когато ги затвориха вътре, вземайки му оръжията и стилито и заключвайки солидната дъбова врата, започна да осъзнава преимуществата на библиотеката като затвор.

Стените бяха дебели и нямаше прозорци, освен масивния стъклен таван високо над тях. Не можеха да се изкатерят по гладките стени и да го счупят, а нищо в стаята не би могло да бъде използвано като оръжие… Биха могли да хвърлят книги, предположи Диего, или пък да преобърнат масите, но не мислеше, че от това щеше да има особена полза.

Приближи се до Кийрън, който седеше прегърбен до масивното дърво, растящо от пода. Само ако стигаше до тавана, помисли си Диего. Кийрън се облягаше на дънера му, затиснал очите си с длани, сякаш можеше да се ослепи.

— Добре ли си? — попита го.

Кийрън свали ръце.

— Съжалявам.

Вдигна глава и Диего видя отпечатъците от дланите върху скулите му.

— Няма нищо. Ти си ранен. И сам мога да потърся начин за бягство.

Диего се престори, че го е разбрал погрешно.

— Не, имах предвид, че съжалявам — с усилие изрече Кийрън. — Не мога.

— Какво не можеш?

— Да се махна от него. Вината е като завеса от тръни, в която съм оплетен. Накъдето и да се обърна, те ме пронизват отново и отново.

Езерото те кара да изпиташ всяка болка, която някога си причинил другиму.

— Никой от нас не е напълно невинен — каза Диего и си помисли за семейството си, за Кристина. — Всеки е наранил някого, без да иска или умишлено.

— Не разбираш. — Кийрън поклати глава. Кичур коса падна върху челото му, сребро, потъмняващо до синьо. — Когато бях в Лова, бях като сламка, носеща се по вятъра или във водата. Единственото, което можех да правя, бе да се вкопчвам в други сламки. Вярвах, че нямам никакво влияние върху света. Че съм прекалено незначителен, та да мога да помогна или да навредя комуто и да било. — Той сви ръце в юмруци. — Сега почувствах болката на Ема и скръбта на Марк, агонията на всички, които нараних в Лова, дори болката на Ерек, докато умираше. Ала как е възможно да съм бил онзи, причинил такава болка, когато съм някой, чиито постъпки са като написани във вода?

Очите му, черно и сребристо, бяха измъчени.

— Кийрън. Ти не си причинил единствено болка в този свят. Просто езерцето не показва доброто, единствено лошото.

— Откъде знаеш? — възкликна Кийрън. — Ние едва се познаваме, ти и аз…

— Заради Кристина. Кристина имаше вяра в теб. Истинска, неопетнена и ненакърнена. Защо мислиш, че се съгласих да те скрия тук? Защото тя вярва, че си добър, а аз вярвам в нея.

Спря, преди да беше казал твърде много, но Кийрън вече беше потръпнал при споменаването на Кристина. Следващият му въпрос озадачи Диего:

— Как ще мога да я погледна отново?

— Толкова ли те е грижа какво мисли тя? — попита Диего.

Не му беше хрумвало, че може да е така. Несъмнено не можеше да познава Кристина чак толкова добре.

— Повече, отколкото би могъл да си представиш или предположиш. Ти как се изправи отново пред нея, след като се сгоди за Зара и разби сърцето й?

— Ама ти наистина ли? — Диего беше жегнат. — Трябва ли да повдигаме този въпрос точно сега?

Кийрън го погледна с обезумели очи и Диего въздъхна.

— Да, разочаровах Кристина и изгубих уважението й… несъмнено знаеш какво е. Да разочароваш някого, когото обичаш. Да разочароваш себе си.

— Може би не съвсем — отвърна Кийрън със следа от предишната си саркастичност. — Никой не ми казва Съвършения Кийрън.

— Аз не се наричам Съвършения Диего! — възмути се Диего с чувството, че разговорът поема в лоша посока. — Никой не би нарекъл себе си така!