Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Знам, че не е у вас — отвърна Дейн с отвращение. — Но ще я намерите. И когато го направите…

Той не довърши.

— Какво? — Гласът на Ема беше пропит от прозрение. — Да не би да говоря твърде много?

А после изведнъж си даде сметка, че Дейн не се взира в нея, а зад гърба й — Джулиън се беше приближил с дългия си меч в ръка и гледаше Дейн с плашеща студенина.

— Нали ти е ясно — каза тихо, — че ако някога докоснеш Дру, ще те убия?

Дейн се надигна на лакти.

— Мислиш се за толкова специален — изсъска той с тънък, мънкащ глас. — Мислиш, че си толкова страхотен… мислиш, че сестра ти е прекалено добра за мен…

— Прекалено малка е за теб — каза Ема. — На тринайсет години е, перверзник такъв.

— Мислите си, че инквизиторът ви е изпратил на специална мисия, защото сте толкова страхотни, но той ви изпрати, защото сте заменими! Защото нямате никакво значение! Иска да се отърве от вас!

Дейн замръзна, сякаш осъзнал, че беше казал твърде много.

Ема се обърна към Джулиън.

— Да не иска да каже…

— Иска да каже, че инквизиторът го е изпратил, за да ни убие — каза Джулиън. — Носеше медальон, като този, който Хорас ни даде. Онези, които не позволяват на времето да тече различно.

Дейн закри гърлото си с ръка, но не преди Ема да види, че Джулиън е прав.

Впи яростен поглед в Дейн.

— Значи, Хорас те е изпратил да сложиш ръка на Черната книга, да ни убиеш и да се върнеш с нея сам?

— И да каже на всички, че сме били убити от феите — допълни Джулиън. — Още един плюс за него.

По лицето на Дейн пробяга страх.

— Как се досети?

— По-умен съм от теб — каза Джулиън. — Не че е някакъв повод за гордост. И купчина талаш е по-умна от теб.

— Има разлика между това да изпратиш някого на опасна мисия и да изпратиш някого след него, за да го прониже в гърба — рече Ема. — Когато Клейвът научи…

— Няма да научат! — изкрещя Дейн. — Никога няма да се върнете от тук! Да не мислите, че съм само аз?

Той се изправи на крака, като се олюляваше. Ема направи крачка назад, несигурна как да постъпи. Можеха да го обезвредят, но после какво? Да го завържат? Незнайно как да го върнат в Идрис?

— Ръката на Кохортата е дълга и не се нуждаем от предатели като вас. Колкото по-малко такива като вас има на света, толкова по-добре. Ливи беше добро начало, но…

Мечът на Джулиън проблесна като мълния, когато той го заби в сърцето на Дейн.

Ема знаеше, че е сърцето му, защото тялото му потръпна конвулсивно и се загърчи, като риба, в чието тяло се беше забила кукичка. Закашля се и от устата му избликна червена струя, очите му се впиха невярващо в Джулиън.

Джулиън измъкна меча си и Дейн се свлече на земята с полуотворена уста, изражението му беше стъклено и празно.

Ема се завъртя рязко към Джулиън.

— Какво направи?

Джулиън се наведе, за да избърше острието на меча в една туфа трева и цветя.

— Премахнах онзи, който възнамеряваше да ни убие.

— Това е убийство.

— Ема, бъди разумна. Изпратен беше тук, за да ни убие. Щеше да стори същото с нас, ако не го бях изпреварил. Каза, че има и други, още членове на Кохортата. Ако го бяхме оставили жив, съвсем скоро можехме да си имаме работа с много повече противници.

Ема имаше чувството, че не е в състояние да диша. Джулиън беше прибрал меча си в ножницата, цветята в краката му бяха изцапани с кръв. Не бе в състояние да погледне тялото на Дейн.

— Не убиваме други ловци на сенки. Хората не го правят. Хората, които имат чувства , не го правят.

— Може би — каза Джулиън. — Ала той беше проблем, а сега не е.

Откъм храсталаците се разнесе шумолене и миг по-късно келпито се появи отново, искрящо зелено на слънчевите лъчи. Приближи се до Дейн и за миг Ема се зачуди дали скърби за някогашния си господар.

А после с хрущящ звук то заби подобните си на игли зъби в обляното в кръв тяло. Металическият мирис на кръв изригна във въздуха. Келпито преглътна и вдигна очи към Джулиън, зелените му зъби блещукаха в червено, като страховито коледно видение.

— О, господи.

Ема отстъпи назад, отвратена.

— Извинявам се — каза келпито. — Да не би и вие да искахте своя дял от него? Много е вкусен.

— Не, благодаря.

Джулиън не изглеждаше нито смутен, мито развеселен от ужасяващата гледка.

— Много си щедър, Джулиън Блекторн — каза келпито. — Бъди сигурен, че един ден ще ти се отплатя.

— Трябва да вървим — рече Ема, мъчейки се да не повърне. Извърна поглед, но не преди да зърне ребрата на Дейн да греят бели на слънчевите лъчи. — Трябва да се махнем от тук още сега .