Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Е, и? Ами ако бъда отвлечена от демон с пипала и изпусна стилито си и ме оковат с белезници за някой стол? Тогава какво?

— Това няма да се случи — рече Марк.

— Би могло да се случи — подхвърли Тави.

— В действителност не би могло. Демоните с пипала не могат да поставят белезници.

Марк изглеждаше подразнен.

— Моля те? — Очите на Дру го умоляваха.

— Аз… предполагам, че не би могло да навреди — каза Марк, очевидно победен. Хвърли кос поглед към Кристина, сякаш търсеше нейното одобрение, но тя побърза да извърне очи. — Просто недей да извършваш истински престъпления с новопридобитите си умения, Дру. Последното, от което имаме нужда, е още нещо, с което да подразним Клейва.

— Онази вода е надарена със зла магия. — Кийрън се подпираше тежко на Диего, докато бързаха, доколкото им беше възможно, по коридорите на Сколоманса. Дивя и Раян бяха останали пред вратата на Кухината, за да попречат на Кохортата да ги последва. — Чух ги да се смеят за това, докато ме влачеха по коридорите със завързани очи. — В гласа му се долавяше надменна горчилка, тонът на един принц. Под нея се долавяше ярост и срам. — Не вярвах, че знаят за какво говорят, ала грешах.

— Съжалявам. — Диего сложи предпазливо ръка на рамото му. Струваше му се, че може да усети пулса на Кийрън дори през костите и мускулите. — Трябваше да те защитя, а се провалих.

— Не си се провалил — заяви Кийрън. — Ако не беше ти, щях да съм мъртъв. — Звучеше така, сякаш се чувства неловко. Елфите не обичаха да се извиняват или да бъдат задължени някому. — Не можем да се върнем в стаята ти — добави, докато завиваха зад поредния ъгъл. — Ще ни търсят там.

— Трябва да се скрием — каза Диего. — Някъде, където да можем да те превържем. Пълно е с празни стаи…

Кийрън се отдръпна. Вървеше несигурно, като пиян.

— Превръзките са за онези, които заслужават да бъдат изцерени — заяви и Диего го погледна разтревожено.

— Много ли боли?

— Не е моята болка — каза Кийрън.

В коридорите отекна писък. Изтерзан женски писък, който секна внезапно.

— Момичето, което падна във водата — рече Кийрън. — Опитах се да стигна до нея по-рано…

Саманта. Диего може и да не я харесваше, ала никой не заслужаваше болка, която те кара да пищиш по този начин.

— Може би ще е добре да се махнем от Сколоманса — каза Диего.

Главният вход беше изсечен в склона на планината, но винаги се охраняваше. Имаше обаче и други начини да се излезе… включително и през стъклен коридор, който прекосяваше водите на езерото и стигаше до другия му край.

Изведнъж Кийрън вирна брадичка.

— Някой идва.

Диего посегна с една ръка към него и към камата си с другата, а после замръзна, разпознал фигурата пред себе си. Черна коса, стиснати челюсти, смръщени вежди, очи, приковани в Кийрън.

Мартин Гладстоун.

— Няма да си тръгнете от Сколоманса — заяви Гладстоун. — Не и в близкото бъдеще.

— Не разбирате — каза Диего. — Останалите… групичката на Зара… опитаха се да убият Кийрън…

Изпълненият с презрение поглед на Гладстоун се плъзна по Диего и спътника му.

— Значи, наистина си имал дързостта да го доведеш тук. Елфът е член на вражеска армия. При това доста високопоставен.

— Щеше да даде показания против краля на тъмните елфи! — каза Диего. — Щеше да рискува себе си, да си навлече гнева на краля, за да помогне на ловците на сенки!

— Но така и не получи възможност да го стори, нали? — отвърна Гладстоун ехидно. — Така че нямаме представа какво би сторил в действителност.

— Щях да дам показания. — Кийрън се облегна на стената. — Не храня никаква обич към баща си.

— Елфите не могат да лъжат — каза Диего. — Глух ли сте?

— Могат да заблуждават, мамят и манипулират. Как успя да те накара да му помогнеш, Диего Росио Росалес?

— Не ме е „накарал“ да правя нищо — заяви Диего. — Знам на кого имам доверие. И ако убиете Кийрън или оставите онези негодници да го наранят, ще нарушите Съглашенията.

— Интересна ескалация. Нямам никакво намерение да убия или нараня кралския син. Вместо това и двамата ще бъдете затворени в библиотеката, докато инквизиторът не дойде и не се оправи с вас.

Ема и Джулиън бяха на път от няколко часа, когато Ема си даде сметка, че някой върви след тях.

Дотогава всъщност беше доста приятна разходка по една утъпкана пътека в гората. Беше лесно да говори с Джулиън, стига да положеше усилие да не мисли за магията и за това какво изпитва към нея, нито за това какво чувства изобщо. Избягваха теми като Ливи и парабатайското проклятие и вместо това говореха за Клейва и какви ли бяха плановете им, и какво щеше бъде мястото на Зара в тях. Джулиън вървеше напред с картата в ръце и съветвайки се с нея, когато между дърветата проникваше достатъчно светлина.