Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Чули това?

Джулиън затегна каишката на арбалета си. Останаха нащрек в продължение на няколко мига, ала звукът не се повтори и нищо не се появи. На Ема отчаяно й се искаше да можеше да използва руна за изостряне на зрението или слуха.

— Възможно е да е било нищо — каза Джулиън най-сетне и макар Ема да знаеше, че не се опитва да я успокои, а просто иска да тръгват, това все пак й се стори като нещо, което онзи Джулиън, когото познаваше, би казал.

Отдалечиха се в мълчание от поляната, която само допреди няколко мига беше огряна от слънцето, а сега изглеждаше злокобна и пълна със сенки.

Даяна бързаше към къщата на Принсуотър Стрийт, а хладният утринен вятър рошеше косата й. Имаше чувството, че прелива от адреналин, напрегната от мисълта да разкаже историята си на Ема и Джулс. В продължение на толкова години я притискаше до себе си, че да сподели с Гуин бе като да строши собствените си ребра, за да му покаже сърцето си.

Надяваше се, че вторият път ще бъде по-лесно. Ема и Джулиън я обичаха, повтаряше си. Щяха да…

Закова се на място и токовете на тежките й обувки изчаткаха върху калдъръма. Весело боядисаната синя къща край канала се издигаше пред нея, обградена от кордон от стражи на Съвета. Всъщност не бяха само стражи. Доста от тях бяха млади центуриони, всеки от които беше въоръжен с дъбови тояги бо .

Даяна се огледа наоколо. Неколцина ловци на сенки минаха забързано наблизо, никой от тях не погледна към къщата. Тя се зачуди колко ли от тях изобщо знаеха, че Джулс и Ема все още са в Аликанте… но разбира се, инквизиторът беше възнамерявал да използва показанията им за назидание на останалите. В крайна сметка щяха да научат.

На най-горното стъпало видя Амелия Оувърбек, която се беше кискала заедно със Зара на погребението. Раздразнение ускори крачките й, тя мина покрай първия обръч стражи и изкачи стъпалата.

Амелия, която се беше облегнала на вратата и си бъбреше с момиче с дълга оранжево-червена коса, се обърна към Даяна с ехидна усмивчица.

— Госпожице Рейбърн. Искате ли нещо?

— Бих искала да се видя с Джулиън Блекторн и Ема Карстерс. — Даяна се стараеше да придаде възможно най-неутрално звучене на гласа си.

— Ех, да му се не види. — Амелия видимо се забавляваше. — Не мисля, че ще го бъде.

— Амелия, имам пълното право да ги видя — заяви Даяна. — Пусни ме да вляза.

Амелия погледна към червенокосото момиче.

— Това е Даяна Рейбърн, Ванеса. Мисли се за много важна.

— Ванеса Ашдаун? — Даяна се вгледа по-внимателно: братовчедката на Камерън беше заминала за Академията като кльощава тийнейджърка и сега бе почти напълно неразпознаваема. — Познавам братовчед ти Камерън.

Ванеса направи физиономия.

— Той е скучен. Послушното кученце на Ема. И не, не си мисли, че ще влезеш, като любезничиш с мен. Не харесвам семейство Блекторн, нито който и да било, който е близък с тях.

— Страхотна новина, като се има предвид, че си тук, за да ги пазиш — отбеляза Даяна. Адреналинът започваше да се превръща в кипяща ярост. — Вижте, възнамерявам да отворя тази врата. Ако искате да се опитате да ме спрете…

— Даяна!

Даяна се обърна, отмятайки косата от лицето си. Джия стоеше от другата страна на обръча стражи, вдигнала ръка, сякаш за поздрав.

— Консулът. — Очите на Ванеса за малко да изскочат от орбитите си. — Мамк…

— Млъквай, Ванеса — изсъска Амелия.

Не изглеждаше притеснена или уплашена от Джия, единствено подразнена.

Даяна слезе по стъпалата и отиде при Джия. Тя носеше копринена блуза и панталони, косата й беше прибрана с шнола, украсена със скъпоценни камъни. Устните й бяха свити в тънка, ядосана линия.

— Не се хаби — каза ниско и като сложи ръка върху лакътя на Даяна, я поведе настрани от дюдюкащите стражи. — Чух ги да казват, че Ема и Джулиън са с инквизитора.

— Защо просто не ми го казаха? — сопна се Даяна сърдито. Погледна през рамо към Ванеса Ашдаун, която се кискаше. — Ванеса Ашдаун. Майка ми казваше, че някои хора имат повече коса на главата си, отколкото ум в нея.

— Тя като че ли наистина го доказва — отбеляза Джия сухо.

Беше спряла на известно разстояние от къщата, там, където тесен, покрит с камъни бряг, се спускаше към канала. Беше обрасъл с мъх и яркозелен под сребристата вода.

— Виж, Даяна, трябва да говоря с теб. Къде бихме могли да го сторим, без никой да ни чуе?

Даяна я погледна изпитателно. Дали си въобразяваше, или когато хвърли поглед към центурионите, разположени около малката къща, върху лицето й пробяга… страх?