Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Стомахът й се сви на топка. Беше го виждала гол до кръста безброй пъти на плажа, ала незнайно как, сега беше различно. Може би защото вече знаеше какво е да прокара ръце по раменете му, бледозлатисти на лъчите на слънцето. Гладки мускули покриваха цялото му тяло, коремът му беше релефно набразден. Беше описала пътечка от целувки по тази кожа, докато той прокарваше пръсти през косата й, повтаряйки Ема, Ема , с най-нежния си глас. Сега го гледаше, сякаш бе случаен зрител, изпълнен с любопитство.

Ала не беше в състояние да спре. Имаше нещо особено в това, забранено, обтягащо нервите, сякаш Джулиън беше опасен непознат. Очите й се плъзнаха по него: косата му беше мека, тъмна и гъста, къдреща се на тила; хълбоците и ключиците му описваха изящни дъги под кожата му; руните му рисуваха завъртулки и спирали по гърдите и бицепсите му. Парабатайската му руна сякаш грееше на слънцето. Около китката си все така носеше онова смачкано червеникавокафяво парче плат.

В този миг той вдигна очи и я видя.

— Ела да погледнеш картата — повика я и като се извърна, посегна към ризата си.

Докато Ема се приближи, вече се беше облякъл и парцалчето не се виждаше.

Подаде й картата и тя забрави всичко друго. Взираше се в нея, докато той коленичи и извади храната от едната от раниците.

Върху пергамента имаше рисунка на елфическите земи — Трънливите планини, различни езера и потоци, и двата Двора. Имаше също така яркочервена точка, която като че ли потрепваше лекичко, сякаш не беше част от листа.

— Точката сме ние — обясни Джулиън, докато разопаковаше сандвичите. — Разтълкувах картата. Показва къде се намираме спрямо Дворовете. Никоя истинска карта не би била от полза. Пейзажът на елфическите земи непрекъснато се променя и Дворът на тъмните елфи се мести. Но тъй като тази карта показва къде сме и ние, и Дворът, стига само да се движим натам, не би трябвало да имаме проблем.

Ема седна на тревата срещу него и си взе сандвич. И двата бяха със сирене, маруля и домат — не й беше любимото, но не я беше грижа, защото беше толкова гладна, че би изяла почти всичко.

— Ами Джейс и Клеъри? Казахме на Саймън и Изабел, че ще ги потърсим.

— Имаме само четири дни — отвърна Джулиън. — Първо трябва да открием Черната книга или Хорас ще съсипе живота ни.

Както и живота на децата. На Хелън и Ейлийн. И дори на Кристина, защото тя знаеше тайната ни и не каза на никого. Знаеше, че е прав, че просто е рационален. И все пак й се искаше да изглежда така, сякаш съжалява, задето все още не могат да се опитат да намерят приятелите си.

— Но можем да ги потърсим, ако открием книгата? — попита тя.

— Ако все още разполагаме с време — отвърна Джулиън, — не виждам защо не.

— Четири дни не е чак толкова много време — рече Ема. — Мислиш ли, че този план би могъл да сработи? Или Хорас просто ни иска мъртви?

— Доста заобиколен начин да ни убие. — Джулиън отхапа от сандвича си и се загледа замислено в далечината. — Иска Черната книга. Нали го чу. Не мисли, че го е грижа как ще се добере до нея, и вероятно би трябвало да внимаваме. Ала стига само тя да е в ръцете ни… — Той посочи картата. — Виж. Ето Кръстопътя на Брам.

От това, че мястото, откъдето се предполагаше да се върнат, действително съществува, Ема се почувства мъничко по-добре.

— Ще ми се да знаех какво възнамерява да направи с Черната книга — измърмори тя.

— Вероятно нищо. Иска я, за да не бъде в ръцете на феите. Ще му спечели много политически дивиденти. Консулът не можа да сложи ръка върху нея, а ето че той го стори и на следващото събиране на Съвета ще може да се изфука с това.

— Вероятно ще каже, че Зара я е намерила — рече Ема, а после млъкна и го зяпна. — Ядеш маруля.

— Да?

Джулиън се беше навел над картата, изглаждайки я с ръка.

— Ти мразиш маруля. — Спомни си всички пъти, в които беше ял маруля пред децата, за да им даде добър пример, а после й се беше оплаквал, че има вкус на хрупкава хартия. — Винаги си я мразил.

— Така ли? — звучеше изненадан. Изправи се и се залови да събере нещата им. — Трябва да тръгваме. Този път ще пътуваме денем. Твърде много странни неща има в земите на феите нощно време.

Просто маруля , убеждаваше себе си Ема. Не е толкова важно. Въпреки това усети, че е прехапала устна, докато се навеждаше, за да вдигне раницата си. Джулиън беше препасал арбалета си на гърба и носеше раницата на другото рамо.

Откъм гората се разнесе пращене, като от трошене на клон. Ема се обърна рязко, а ръката се спусна към кръста й, търсейки дръжката на меч.