Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— И аз искам. С теб — каза той и очите му омекнаха. — Имаш ли обаче руната?

Руната.

Руната против зачеване. Така и не си я беше сложила — никога не бе мислила, че е дори близо до това да има нужда от нея.

— О, не . Стилито ми е в Института.

— Моето също — каза той и Кристина едва не се изкиска при вида на разочарованото му изражение, макар и тя да изпитваше същото.

После обаче лицето му се проясни.

— Какво пък. Има толкова много неща, с които да ти доставя удоволствие. Ще ми позволиш ли?

Кристина отново се отпусна върху пясъка, чувствайки се така, сякаш ще умре от изчервяване.

— Добре.

Марк се върна в прегръдките й те останаха преплетени и се целуваха през цялата нощ, и той я докосваше, и й показа, че наистина знае как да й достави удоволствие… толкова голямо, че тя трепереше в ръцете му, заглушавайки виковете си в рамото му. А после стори същото за него и този път той не я помоли да спре, и гръбнакът му се изви в дъга, докато викаше името й, шепнейки след това, че я обожава, че тя го кара да се чувства цял.

Решиха да се върнат в Института, когато зората започна да оцветява небето в розово и първите лъчи огряха платото. Слязоха по пътеката, уловени за ръце, и се пуснаха едва когато стигнаха до задната врата на Института. Тя заяде, когато Марк я бутна, и той извади стилито си, за да надраска набързо руна за отваряне.

Задържа я и Кристина се шмугна покрай него в преддверието. Чувстваше се невероятно раздърпана, пясък беше полепнал по половината й тяло, косата й беше разчорлена. Марк не изглеждаше много по-добре, особено като се имаше предвид, че беше изгубил повечето от копчетата на ризата си.

Усмихна й се с разтапяща сърцето усмивка.

— Утре вечер…

— Стилито ти е у теб — каза Кристина и той примига.

— Какво?

— Стилито ти е у теб. Каза ми, че не е, когато трябваше да си направя руната против зачеване. Ала току-що го използва, за да отвориш вратата.

Той извърна очи и всяка надежда, която Кристина бе имала, че може би просто бе забравил или се бе объркал, се изпари…

— Кристина, аз…

— Не разбирам защо ме излъга.

Извърна се и пое по стълбите, отвеждащи до стаята й. Допреди миг тялото й тръпнеше от щастие, сега се чувстваше замаяна и лепкава, и отчаяно нуждаеща се от душ. Чу Марк да я вика, но не се обърна.

Диего спеше и сънуваше неспокойно сини води, по които се носеше мъртва жена. Ето защо не се подразни особено, че бе събуден от една летяща обувка, ударила го по главата.

Седна, посягайки автоматично към брадвата, подпряна до леглото му. Следващото, което го удари, бяха направени на топка чорапи, което не болеше, но беше дразнещо.

— Какво? — изломоти той. — Какво става?

— Събуди се — каза Дивя. — Кълна се в Ангела, хъркаш като моторница. — Тя махна към него. — Облечи се.

— Защо? — попита Диего, според него напълно основателно.

— Отведоха Кийрън.

— Кой е отвел Кийрън?

Диего скочи, грабвайки пуловер и нахлузвайки чорапи и тежки обувки.

— Кохортата. — Дивя изглеждаше така, сякаш самата тя току-що се беше събудила. Гъстата й тъмна коса беше разчорлена и беше наметнала разкопчаното си бойно яке над униформата. — Нахлуха в стаята ми и го заловиха. Опитахме се да ги отблъснем, но те бяха твърде многобройни.

Сърцето на Диего запрепуска: Кийрън беше под негова защита. Ако пострадаше, Диего щеше да се е провалил не само пред Кристина, но и пред себе си. Грабна брадвата си.

— Диего, спри. Не можеш да посечеш Мануел с брадва. Той все още е ученик .

— Добре. Ще взема по-малко оръжие. — Диего подпря брадвата до стената, при което тя издрънча, и посегна към една кама. — Къде го отведоха?

— Мястото за съзерцание, или поне така казаха. Раян отиде да ги търси. Хайде.

Диего очисти последните паяжини на съня от главата си.

— Мястото за съзерцание — повтори. — Не звучи толкова лошо. Какво е, стая за тиха медитация или…?

— Не. Не разбираш. Нарича се Мястото за съзерцание, защото в него има езерце, но то не е обикновено езерце. Някои го наричат Кухината.

О. Диего беше чувал за Кухината, тайна стая, където, говореше се, имало езерце, пълно с омагьосана вода. Да надзърнеш в нея, означаваше да надзърнеш в собствената си душа: да видиш всички злини, които си причинил, преднамерено или не.

— То е ужасно за всекиго — каза Дивя. — Ала някого от Дивия лов е в състояние да убие.

— Какво?

Свиха зад един ъгъл и бяха посрещнати от ярка светлина. Раян стоеше насред дългия коридор с мрачно изражение на лицето. На гърба си беше препасал огромен меч.