Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Елфите не можеха да лъжат, Марк обаче можеше и все пак именно болезнената му откровеност беше пленила сърцето й.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна и когато той се усмихна, цялото му лице грейна.

Двамата прекосиха паркинга и поеха по една почти невидима пътека между оплетените шубраци и обраслите в тръстики камъни.

— Когато бях по-малък много често се разхождах тук. Преди Тъмната война. Идвах, за да мисля за проблемите си. Да размишлявам и да се терзая, наречи го както искаш.

— Какви проблеми? — подкачи го Кристина. — Романтични?

Марк се засмя.

— Тогава не бях излизал с никого. Не и наистина. С Ванеса Ашдаун за около седмица, но просто… е, тя не беше особено мила. После за известно време се бях увлякъл по едно нефилимско момче, но след Войната на смъртните семейството му се премести в Идрис и сега не си спомням името му.

— Леле — каза Кристина. — Случва ли ти се сега да видиш някое момче в Идрис и да си помислиш „възможно е да е той“?

— Сега той ще е на двайсет години. Като нищо има жена и дузина деца.

— На двайсет години ? Трябва да е имал тризнаци в продължение на четири години!

— Или шестзнаци на два пъти — каза Марк. — Възможно е.

Сега и двамата се смееха тихичко, така както го правят хора, на които просто им е приятно да бъдат заедно. Липсваше ми , беше казал и за миг Кристина си позволи да забрави последните няколко дни и да се отдаде на радостта от това да бъде заедно с Марк в прекрасната нощ. Открай време обичаше изчистените линии на пустините: проблясващите оплетени храсталаци, внушителните сенки на отдалечените планини, мириса на борове и кедри, златните пясъци, посребрени от лунните лъчи. Когато се изкачиха до равния връх на стръмното възвишение, земята се изгуби под тях и ето че Кристина можеше да види океана в далечината — блещукащ и набразден от вятъра, той се простираше до хоризонта като съновидение в сребърно и черно.

— Това е едно от любимите ми места. — Марк се отпусна върху пясъка, подпирайки се на ръцете си. — Институтът и пътят не се виждат и целият свят сякаш изчезва. Съществувате единствено пустинята и ти.

Кристина седна до него. Пясъкът все още беше топъл от слънчевите лъчи, сгрявали го през деня. Тя зарови пръстите на краката си в него, радвайки се, че е по сандали.

— Тук ли идваше да мислиш?

Марк не отговори, изведнъж погълнат от това да се взира в ръцете си — те бяха покрити с бледи белези като ръцете на всеки ловец на сенки, а руната с окото изпъкваше върху десницата му.

— Няма нищо странно — каза тя. — Няма нищо странно, че не можеш да търпиш желязото или затворените помещения, гледката на океана или каквото и да било. Сестра ти току-що загина. Нищо, което чувстваш, не би могло да бъде неправилно.

Гърдите на Марк се повдигнаха, когато си пое накъсано дъх.

— Ами ако ти кажа, че скърбя по сестра си, но тъй като още преди пет години реших, че тя е мъртва, че цялото ми семейство е мъртво, в известен смисъл вече съм я оплакал? Че моята скръб е различна от тази на останалите от семейството ми и затова не мога да говоря с тях за нея? Изгубих Ливи, а после си я върнах и отново я изгубих. Това бе по-скоро сякаш просто я сънувах мимолетно.

— Може би е по-лесно да мислиш за случилото се по този начин — каза Кристина. — Когато изгубих Хайме… макар да не е същото, ала когато той изчезна и приятелството ни свърши, скърбях за него въпреки гнева си, а понякога се чудех дали не го бях сънувала. Никой друг не го споменаваше и започнах да си мисля, че може би никога не беше съществувал. — Тя сви колене до гърдите си и обви ръце около тях. — А после дойдох тук и никой не го познаваше, и усещането, че никога не беше съществувал, стана още по-силно.

Сега Марк вече я гледаше. На лунната светлина сякаш беше изваян от сребро и беше толкова красив, че сърцето я заболя.

— Бил е най-добрият ти приятел.

— Щеше да бъде моят парабатай.

— Значи, не си изгубила само него — каза Марк. — Изгубила си онази Кристина. Онази, която е имала парабатай.

— А ти си изгубил онзи Марк. Онзи, който беше брат на Ливи.

Усмивката му беше на възхищение.

— Толкова си мъдра, Кристина.

Тя се напрегна под напора на чувствата, надигнали се в нея при вида на усмивката му.

— Не. Аз съм много глупава.

Погледът му стана остър.

— Както и Диего. Изгубила си и него.

— Да — отвърна Кристина. — А го обичах… той беше първата ми любов.

— Ала вече не го обичаш?

Очите на Марк бяха потъмнели, синьо и златно, превърнали се в наситено черно.