Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Скръстила ръце на гърдите си, Ейлийн се загледа замислено към океана. Това беше едно от нещата, които Хелън обичаше у съпругата си. Ако Хелън кажеше, че нещата стоят по един или друг начин, Ейлийн го обмисляше от всички възможни страни и никога не се отнасяше с пренебрежение.

— Молех Джулиън да казва на децата, че съм щастлива на остров Врангел. Не исках да се тревожат. Ала сега… според мен си мислят, че съм прекарала всички онези години, без да ме е грижа, че съм далече от тях. Нямат представа колко много ми липсваха. Нямат представа колко ужасно се чувствах, задето Джулиън трябваше да носи на плещите си цялата тази отговорност през всички тези години. Не знаех .

— Работата е там — рече Ейлийн, — че в очите им ти не просто изместваш Джулиън като човека, който се грижи за тях. Освен това се появи в живота им точно когато Ливи ги напусна.

— Но аз също обичах Ливи! Тя липсва и на мен…

— Знам — каза Ейлийн нежно. — Но те са просто деца. Смазани са от скръб и си го изкарват на теб. Самите те не знаят защо са ядосани. Просто го изпитват.

— Не мога да го направя. — Хелън се мъчеше да овладее гласа си, но това беше почти невъзможно. Надяваше се грохотът на вълните да го скрие, ала Ейлийн я познаваше прекалено добре. Усещаше, когато Хелън беше разстроена, дори когато тя полагаше усилия да не го показва. — Прекалено трудно е.

— Миличка. — Ейлийн дойде по-близо и като обви ръце около нея, докосна лекичко устните й със своите. — Можеш. Можеш да направиш всичко.

Хелън се отпусна в прегръдката на съпругата си. Когато я беше срещнала за първи път, си бе помислила, че другото момиче е по-високо от нея, но по-късно беше осъзнала, че то бе, защото Ейлийн винаги беше изпъната като стрела. Майка й, консулът, се държеше по същия начин и със същата гордост… не че някоя от тях беше арогантна, но думата беше мъничко по-близо до онова, което за Хелън беше просто самоувереност. Мислите й се върнаха към първото любовно писмо, което Ейлийн й беше написала. Светът се промени, защото ти си изваяна от слонова кост и злато. Извивките на устните ти пренаписват историята. По-късно беше открила, че е цитат от Оскар Уайлд, и й беше казала, усмихвайки се: На това му се казва дързост.

Ейлийн я беше погледнала с нетрепващ поглед. Знам.

И двете бяха дръзки, и то винаги им беше помагало. Само че това беше ситуация, в която беше нужно търпение, не дързост. Хелън беше очаквала братята и сестра й да я обичат, можеше да се каже, че бе имала нужда от това. Сега осъзна, че трябва първо да им покаже своята обич.

— В известен смисъл гневът им е добър знак. Явно знаят, че винаги ще ги обичаш, каквото и да става. В крайна сметка ще престанат да те изпитват.

— Има ли начин да ускорим това „в крайна сметка“?

— Ще помогне ли, ако мислиш за това като „един ден“?

Хелън се засмя, подсмърквайки.

— Не.

Ейлийн я погали нежно по рамото.

— Струваше си да опитам.

Когато Ема и Джулиън се прибраха, около къщата бяха разположени още десетина стражи. Беше ясен ден и слънцето се отразяваше от остриетата на мечовете, преметнати през раменете им, и от водата в канала.

Когато изкачиха стъпалата, завариха Дейн Ларкспиър да се обляга до вратата, слабото му като на хрътка лице беше бледо под буйната черна коса. Намигна на Ема, докато Джулиън посягаше към стилито си, без да му обръща внимание.

— Радвам се да те видя.

— Не бих могла да кажа същото — отвърна Ема. — Къде е злата ти близначка? И го имам предвид най-буквално. Тя ти е близначка и е зла.

— Да, схванах — извъртя очи Дейн. — Саманта е в Сколоманса. А вие имате гости.

Ема настръхна.

— Вътре? Не е ли това смисълът от стражите? Да не пускат никого да влезе?

Дейн се изсмя.

— О, моля те. СМИСЪЛЪТ е да не оставяме вие да излезете.

Джулиън надраска руна за отключване върху вратата и го изгледа мрачно.

— Петнайсет срещу двама?

Усмивчицата на Дейн стана по-широка.

— Просто ви напомняме у кого е властта. Превъзходството е у нас. Не мога да се оплача.

— Не се и съмнявам — каза Джулиън и влезе в къщата.

— Защото не ми беше достатъчно гадно и така — измърмори Ема и го последва.

Беше нащрек, не й беше харесал начинът, по който Дейн беше изрекъл думата „гости“. Затвори бавно входната врата, сложила ръка върху дръжката на камата в колана с оръжията си.

Чу как Джулиън извика името й.

— В кухнята — каза той. — Всичко е наред, Ема.

Обикновено Ема вярваше на Джулиън повече, отколкото на себе си. Ала сега нещата бяха различни. Отправи се предпазливо към кухнята, сваляйки ръка от камата едва когато видя Изабел, седнала по турски върху масата. Носеше късо кадифено палто и дълга пола от тюл. Сребърни накити проблясваха около китките и глезените й. Саймън седеше на един от столовете, подпрял лакти на масата, в косата му имаше вдигнати слънчеви очила.