Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Аха — обади се Кит. — Звучи страхотно.

Всичко друго, но не и това.

— Имам Черната книга на мъртвите — каза Тай. — Или поне имам копие.

Като че ли не забеляза абсолютното изумление, изписало се върху лицето на Шейд, но Кит го видя и то усили както гордостта му от Тай, така и тревогата му.

— Е — заяви Шейд най-сетне. — Това е по-хубаво от оригинала.

Колко странна забележка , помисли си Кит.

— Така че не се нуждаем от помощ с магиите — продължи Тай. — Нуждаем се от помощта ти, за да съберем необходимите съставки. Някои са лесни за намиране, но нефилимите не са добре дошли на Пазара на сенките, така че ако можеш да отидеш, бих могъл да ти дам пари, или пък… в Института има цял куп ценни оръжия…

Кит беше наистина доволен.

— Някога и аз мислех да ги продам — отбеляза той.

Шейд вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Не. Ще ви помогна, добре, но няма да бъде бързо, нито лесно.

— Хубаво — каза Тай, но Кит начаса беше обзет от подозрение.

— Защо? Защо ще ни помогнеш? Нали не одобряваш…

— Не, не одобрявам — отвърна Шейд. — Но ако не го направя аз, ще го стори някой друг, друг магьосник с по-малко скрупули. Така поне мога да се погрижа да го извършите възможно най-чисто. Мога да ви покажа как да направите магията правилно. Ще ви намеря катализатор, чист източник на енергия, който няма да поквари това, което правите.

— Но няма да отидеш на Пазара на сенките? — попита Кит.

— Магията ще подейства единствено, ако заклинателят сам набави необходимите съставки. — А вие сте тези, които ще направят магията, дори ако се нуждаете от мен, за да ви насочвам. Така че, какъвто и да е проблемът между вас и хората на Пазара на сенките (а аз видях част от него с очите си и знам, че е нещо лично), оправете го. — Гласът му беше рязък. — Не сте глупави, ще измислите начин. Когато имате всичко, от което се нуждаете, елате при мен. Ще остана в тази пещера, докато сте отдадени на този безумен проект. Но изпратете бележка, ако възнамерявате да наминете. Не обичам да ми се натрапват.

Лицето на Тай просветля от облекчение и Кит знаеше какво си мисли: ето че първата стъпка беше направена, ето че бяха с един ход по-близо до това да си върнат Ливи. Шейд го погледна и поклати глава, бялата му коса сияеше на светлината на свещите.

— Разбира се, ако размислите и никога повече не чуя нищо от вас, ще бъде още по-добре — добави той. — Помислете върху това, деца. На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

Той стисна с облечените си в ръкавица пръсти фитила на най-голямата свещ и я угаси. Струйка бял дим се издигна към тавана.

Кит отново погледна към Тай, но той не беше реагирал, възможно бе дори да не беше чул думите на Шейд. Усмихваше се на себе си — не сияйната усмивка, която бе липсвала на Кит на плажа, а тиха, лична усмивка.

Ако го направим, ще трябва да поема всичко сам — помисли си Кит. — Всякаква вина, всякаква тревога. Ще бъдат само мои.

Шейд виждаше съмнението в очите му.

На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

— Не мога да повярвам, че центурионите са оставили такава свинщина — каза Хелън.

В продължение на години беше обещавала на Ейлийн един ден да я разведе из Института и да й покаже всичките любими местенца от своето детство.

Само че мислите й бяха само отчасти върху разходката из Института.

Част от тях бяха заети с хаоса, който центурионите бяха създали: хавлии, разпилени навсякъде, петна по масите, мухлясваща храна в хладилника. Друга част бяха върху съобщението, което беше изпратила на леля си Нене в Двора на тъмните елфи. Ала най-вече мислите й бяха погълнати от семейството й.

— Онези задници не са онова, което те тревожи наистина — каза Ейлийн.

Стояха на една висока скала на известно разстояние от Института. От тук се разкриваше изглед към пустинята, застлана с килим от диви цветя и зелени шубраци, както и към океана, искрящ и син под тях. На остров Врангел също имаше океан, вледеняващо студен и красив, но не и дружелюбен. Това беше морето от детството на Хелън, морето на дълги дни, прекарани, плискайки се във вълните с братята и сестрите си.

— Можеш да ми кажеш всичко, Хелън.

— Те ме мразят — каза Хелън с тъничко гласче.

— Кой те мрази? — поиска да узнае Ейлийн. — Ще ги убия.

— Братята и сестра ми — отвърна Хелън. — Но моля те, недей да ги убиваш.

Ейлийн изглеждаше слисана.

— Какво искаш да кажеш с това, че те мразят?

— Тай не ми обръща внимание. Дру ми се зъби. Тави ненавижда факта, че не съм Джулиън. А Марк… е, Марк не ме мрази, ала мислите му, изглежда, са далече от тук. Не мога да го въвлека в това.