Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Много отдавна елфите дали на Клейва три медальона. С тяхна помощ времето в земите на феите тече нормално. Един от тях липсва, но вие ще получите втория. Ще го върнете, когато самите вие се върнете.

Медальон? Ема си спомни медальона на Кристина, способността му да контролира времето в земите на елфите. Единият липсва…

— И как се очаква да се върнем? — попита тя. — Не е като за хората да е лесно да се върнат от земите на феите.

— Ще използвате картата, която ще ви дадем, за да откриете място, на име Кръстопътя на Брам — обясни Диърборн. — Там ще намерите приятел, който ще ви върне у дома. — Той сплете пръсти. — Ще скрия факта, че не сте в Аликанте, като поставя стражи около къщата на „Принсуотър“. Историята за пред другите ще бъде, че сте поставени под домашен арест, докато въпросът с Меча на смъртните не бъде изяснен. Ще трябва обаче да настоя да откриете книгата и да се върнете в рамките на четири дни, в противен случай ще приема, че сте решили да действате на своя глава, и няма да имам друг избор, освен да разкрия тайната ви.

— Защо мислите, че можем да го направим за четири дни? — попита Джулиън.

— Защото нямате друг избор — отвърна Диърборн.

Ема и Джулиън се спогледаха, тя предполагаше, че чувствата му (каквото беше останало от тях) бяха като нейните — недоверие и безпомощност. Не можеха да имат доверие на Хорас Диърборн, но ако не се съгласяха с този план, той щеше да съсипе живота им. Щяха да им отнемат Знаците. Никога вече нямаше да видят останалите от семейство Блекторн.

— Не е нужно да изглеждате толкова подозрителни — каза Диърборн. — Интересите ни са еднакви. Никой от нас не иска Анабел Блекторн или кралят на тъмните елфи да притежават нещо толкова могъщо като Черната книга. — Той им отправи жълтеникава усмивка. — Освен това, Джулиън, мислех, че ще бъдеш доволен. Това е шансът ти да убиеш Анабел Блекторн и да й отнемеш скъпоценната книга. Предполагах, че ще искаш отмъщение.

Неспособна да понесе начина, по който инквизиторът гледаше Джулиън, Ема се изправи.

— Искам си Кортана. Той принадлежеше на баща ми, а преди това на неговия баща преди него, в семейството ми е още отпреди Джем и Корделия Карстерс. Върнете ми го.

— Не. — Тънките устни на Диърборн заприличаха на резка. — Все още разследваме как успя да строши Меча на смъртните. Ще ви осигурим оръжия, храна, карта и всичко, от което се нуждаете, но не и Кортана.

— Серафимските ками не действат в царството на елфите — напомни Джулиън. — Нито пък руните ни.

Диърборн изсумтя.

— Ще получите ками, мечове и арбалети. Знаете, че разполагаме с всяко оръжие, от което бихте могли да имате нужда. — Той се изправи на крака. — Не ме е грижа с какво ще убиете Анабел. Просто я убийте. Вие доведохте тази кучка при нас. Ваш дълг е да ни отървете от нея.

Джулиън свали крака от писалището.

— Кога се очаква да тръгнем?

— И как ще стигнем там? — попита Ема.

— Това ще реша аз — заяви Диърборн. — А що се отнася до това кога, защо да не е сега? Не е като да имате някаква работа в Аликанте. — Той махна към вратата, сякаш нямаше търпение да се отърве от тях. — Вървете да си вземете каквито лични вещи ще са ви нужни. И не губете време. Много скоро стражи ще дойдат да ви вземат от дома ви. Бъдете готови.

— Много добре. — Ема отиде в ъгъла и взе гоблена с Алек. — Но ще задържа това.

Оказа се учудващо тежък. Диърборн повдигна вежди, но не каза нищо, докато тя излизаше, олюлявайки се, стиснала го с две ръце.

— Къде отиваме? — попита Кит.

Държеше пакетчето чипс с пръсти, изцапани със сол и мазнина. Беше странна закуска, но не беше най-странната в живота му. Освен това морският бриз повдигаше косата от челото му, плажът беше празен и двамата с Тай вървяха в златиста омара от пясък и слънце. Въпреки всичко настроението му се подобряваше.

— Помниш ли онази пещера? — попита Тай. — Онази, в която бяхме, когато видяхме Зара да говори с Мануел?

— Аха — отвърна Кит и почти добави, когато бяхме с Ливи , но знаеше, че именно това има предвид Тай.

За него това беше дума, която винаги щеше да включва Ливи. Сянката на спомените се спусна над доброто настроение на Кит: спомни си онази нощ, Ливи, която се смееше, Тай, който държеше морска звезда… Соленият въздух беше оплел обикновено правата му коса, очите му бяха придобили сребърния цвят на луната. Усмихваше се — истинската, сияйната усмивка на Тай. Кит никога не се беше чувствал по-близък с някого, отколкото с тях двамата през онази вечер.