Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Въпреки това Саймън се опита:

— Ние също бихме могли да измислим нещо. Начин да ги потърсим. Предложението да ви скрием все още е валидно.

— Ако изчезна, ще си го изкарат на семейството ми — рече Джулиън. — Това е един нов Клейв.

— Или пък онзи, който винаги се е крил под стария — каза Ема. — Ще се закълнете ли, че няма да кажете никому, нито дори на Джия, че отиваме в земите на феите?

Никой не бива да научава. Ако Джия поиска обяснение от Хорас, той ще й издаде тайната ни.

Саймън и Изабел изглеждаха притеснени, но все пак и двамата обещаха.

— Кога искат да тръгнете? — попита Изабел.

— Скоро — отвърна Джулиън. — Дойдохме само за да си съберем нещата.

Саймън изруга под носа си. Изабел поклати глава, а после се наведе, откопча една верижка от тънкия си глезен и я подаде на Ема.

— Благословено желязо. Отровно е за феите. Сериозно ще подсили ударите ти, ако го носиш.

— Благодаря.

Ема уви два пъти верижката около китката си и я закопча здраво.

— Имам ли нещо от желязо? — Саймън се огледа трескаво, а после бръкна в джоба си и извади миниатюрна фигурка на стрелец. — Това е героят ми от Тъмници и дракони, лорд Монтгомъри…

— О, господи — каза Изабел.

— Повечето фигурки са калаени, но тази е от желязо. Купих я от Кикстартър. — Саймън я подаде на Джулиън. — Просто я вземи. Може да се окаже полезна.

— Не разбрах и половината от това, което каза току-що, но ти благодаря.

Джулс прибра играчката в джоба си.

Възцари се неловко мълчание. Най-сетне Изабел го наруши, местейки погледи между Джулиън и Ема.

— Благодаря ви. И на двамата. Това е невероятно храбра постъпка. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато намерите Клеъри и Джейс, а аз знам, че ще успеете, кажете на Джейс за Робърт. Той трябва да знае какво се е случило със семейството му.

Беше ясна калифорнийска нощ, откъм пустинята повяваше топъл вятър, луната беше ярка и определено се беше издигнала в небето, когато Кристина се измъкна през задната врата на Института и се поколеба на най-горното стъпало.

Беше странна вечер — Хелън и Ейлийн бяха сготвили спагети и бяха оставили тенджерата на печката, така че който иска, да дойде и да си сипе. Кристина се беше нахранила заедно с Кит и Тай, които се бяха прибрали с грейнали очи и вид, сякаш бяха далече от тук, в свой собствен свят. В един момент Дру се беше появила, носейки чинии, които беше оставила в мивката.

— Вечерях с Тави в неговата стая — беше оповестила и Кристина, чувствайки се в напълно непознати води, беше смотолевила как се радва, че са хапнали.

Марк изобщо не се беше появил.

Беше изчакала в стаята си до полунощ, преди да си облече рокля и дънково яке и да отиде да се срещне с Марк. Странно бе отново да носи собствените си дрехи, да използва собствената си стая с нейното àrbol de vida 6 6 Дърво на живота (исп.). — Б. пр. , собствените си чаршафи и завивки. Не беше съвсем като да се прибере у дома, но доста приличаше на това.

Поспря на стъпалата. В далечината вълните прииждаха и се разбиваха в брега. Веднъж беше стояла на същото място и беше гледала как Кийрън и Марк се целуват, а Кийрън се беше вкопчил в Марк, сякаш той беше всичко на света.

Струваше й се толкова отдавна.

Слезе по стъпалата, а вятърът издуваше бледожълтата й рокля като цвете. „Паркингът“ беше просто голям правоъгълник, изравнен с гребло пясък, където колата на Института прекарваше времето си… поне центурионите не я бяха подпалили, което пак беше нещо. Наблизо имаше статуи на древногръцки и римски философи и драматурзи, обгърнати в бледо звездно сияние, оставени там от Артър Блекторн. Изглеждаха не на място в пустинните храсталаци на хълмовете на Малибу.

— Лейди на розите — разнесе се глас зад нея.

Кийрън! , помисли си тя и се обърна. Ала, разбира се, не беше Кийрън, а Марк, с разрошена бледоруса коса, сини дънки и вълнена риза, закопчана накриво. Беше толкова Марк , че тя се изчерви — донякъде от близостта му, донякъде защото за миг го беше помислила за някой друг.

Просто Кийрън беше единственият, който я наричаше Лейди на розите.

— Не мога да търпя всичкото това желязо. — Звучеше по-уморен, отколкото Кристина бе чувала да звучи който и да било. — Не мога да търпя всички тези затворени пространства. А ти ми липсваше толкова много. Ще дойдеш ли с мен в пустинята?

Кристина си спомни последния път, когато бяха в пустинята и какво й беше казал тогава: Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? Мислех си за теб и ето те тук.