Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Къщата беше кънтящо празна.

Пътуването до Порталната стая в Гард и обратно беше хаотично: Тави се оплакваше, Хелън разпитваше трескаво Джулиън за ежедневното ръководене на Института, между Кристина и Марк прехвърчаше странно електричество, а Тай правеше нещо особено с телефона си. За щастие, на връщане Даяна беше нарушила мълчанието между Ема и Джулиън, бъбрейки за това дали щеше да продаде оръжейния магазин на Флинтлок Стрийт. На Ема й беше ясно, че Даяна полага съзнателно усилие да избягва неловки паузи в разговора, и й беше задължена.

Сега Даяна си беше отишла и Ема и Джулиън изкачваха стъпалата на къщата край канала в мълчание. Наоколо бяха разположени няколко стражи, но мястото все така й се струваше празно. Тази сутрин къщата беше пълна с хора, а сега бяха само двамата с Джулиън. Той пусна резето на входната врата и се обърна, за да поеме по стълбите, без да каже нито дума.

— Джулиън — повика го Ема. — Ние трябва… аз трябва да говоря с теб.

Той се закова на мястото си, с ръка върху парапета. Не се обърна, за да я погледне.

— Какво клише. Трябва да поговорим.

— Да, затова го промених на „Трябва да говоря с теб“. Така или иначе, факт е и ти го знаеш. Особено при положение че през следващите няколко дни ще бъдем само ти и аз. И ще трябва да се изправим заедно пред инквизитора.

— Само че не става дума за инквизитора. — Най-сетне се обърна, за да я погледне, и очите му горяха, ярко синьо-зелени. — Нали?

— Не — отвърна Ема.

За миг се зачуди дали ще откаже да говори с нея, но той сви рамене и пое нагоре, без да каже нищо.

Когато влязоха в стаята му, Ема затвори вратата и той се засмя уморено.

— Не е нужно да го правиш. Сами сме.

Ема помнеше време, когато и двамата щяха да са щастливи да бъдат сами в къщата. Когато това бе мечта, която и двамата споделяха. Къща само за тях завинаги, живот за тях завинаги. Ала сега, когато Ливи беше мъртва, това й се струваше почти богохулно.

Беше се смяла по-рано с Кристина. Искрица радост в мрака. Сега едва не потрепери, когато Джулиън се обърна и я погледна с все същото безизразно лице.

Тя се приближи и се вгледа в чертите му, неспособна да се спре. Веднъж й беше обяснил, че онова, което го пленява в рисуването, е мигът, в който рисунката оживява. Мацването на боя или драсването с молив, което я преобразяваше от нещо бездушно в жива, одухотворена интерпретация — усмивката на Мона Лиза, погледа в очите на „Момичето с перлената огърлица“.

Ето какво си беше отишло от него, помисли си Ема, потръпвайки отново. Хилядите емоции, които открай време се спотайваха зад очите му, любовта му — към нея, към братята и сестрите му. Дори тревогата му сякаш си беше отишла и това беше по-странно от всичко останало.

Джулиън приседна на ръба на леглото си. Върху него имаше скицник и той го бутна небрежно настрани, почти натиквайки го под една от възглавниците. Обикновено се отнасяше много внимателно с пособията си за рисуване. Ема трябваше да потисне порива да спаси скицника. Чувстваше се като изгубена в морето.

Толкова много като че ли се беше променило.

— Какво става с теб? — попита го.

— Не знам за какво говориш. Скърбя за сестра си. Как се очаква да се държа?

— Не така. Аз съм твоят парабатай. Усещам, когато нещо не е наред. И то не е скръбта. Аз също изпитвам скръб, такава, каквато знам, че изпитваше снощи, ала, Джулиън, това, което усещам от теб, не е скръб . И то ме плаши повече от всичко.

В продължение на един дълъг миг Джулиън не каза нищо.

— Ще прозвучи странно — рече най-сетне, — но може ли да те докосна?

Ема пристъпи напред, заставайки между краката му, на една ръка от него.

— Да — отвърна.

Той отпусна длани върху хълбоците й, над колана на дънните й. Придърпа я по-близо и тя сложи нежно ръце от двете страни на лицето му докосвайки скулите му с връхчетата на пръстите си.

Джулиън затвори очи и Ема почувства как ресниците му помилваха пръстите й.

Какво е това — помисли си. — Джулиън, какво е това? Не беше като никога да не беше крил каквото и да било от нея — беше пазил в тайна цял един прикрит живот в продължение на години. Понякога беше като книга, написана на неразбираем език. Ала сега беше като затворена книга, заключена с дузина тежки катинари.

Джулиън опря глава до тялото й, мека вълниста коса докосна кожата й там, където тениската й се беше набрала. Повдигна леко глава и Ема почувства топлината на дъха му през плата. Потрепери, когато той положи лека целувка точно на хълбока й. Когато вдигна очи към нея, те горяха трескаво.