Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Какво? — попита тя, извивайки глава, за да го погледне.

— Чудех се дали да целунеш елф е различно от това да целунеш ловец на сенки — каза той с изненадващо момчешка усмивка.

— Никога не съм целувала ловец на сенки — отвърна Даяна. И наистина, като съвсем млада беше прекалено срамежлива, за да целуне когото и да било, и прекалено нещастна, а по-късно… — Целувала съм се с неколцина мундани. Запознах се с тях в Банкок. Неколцина бяха транссексуални като мен. Ала по онова време винаги имах чувството, че крия прекалено голяма тайна, това, че съм нефилим, и то бе като сянка между мен и другите… — Тя въздъхна. — Струва ми се, че си единственият, освен Катарина, който наистина знае всичко за мен.

Гуин издаде тих, замислен звук.

— Харесвам всичко за теб, което знам.

Аз също те харесвам , искаше й се да каже. Беше шокирана от това колко много го харесваше, този странен елфически мъж, с неговия потенциал за огромна нежност и също толкова голям потенциал за огромно насилие. Тя познаваше единствено нежността му, но от историите на Марк знаеше, че има и друга страна, онази, която предвождаше Дивия лов по кървавия им път между звездите.

— Ще им разкажа всичко — рече тя. — На Ема и Джулиън. Принудени сме да останем в Идрис заедно, а аз ги обичам като родни брат и сестра. Те трябва да знаят.

— Направи го, ако от това ще ти олекне — отвърна Гуин. — Не им дължиш нищо. Грижила си се за тях и си им помагала, и те те познават като онази, която си. Никой от нас не дължи никому всяко късче от историята на душата си.

— Ще го направя за себе си. Така ще бъда по-щастлива.

— В такъв случай, разбира се.

Гуин я целуна по главата.

Даяна седеше в топлия кръг на ръцете му и си мислеше за Ливи и за това как скръбта и наслаждението можеха да делят място в човешкото сърце. Зачуди се какви ли загуби бе познал в живота си Гуин. Трябва да беше имал майка и баща, братя и сестри, ала не можеше да си ги представи, а все още не можеше да си наложи да го попита.

По-късно, докато отиваха към коня му, за да се върнат в Аликанте, Даяна забеляза, че връхчетата на пръстите й бяха изцапани с пепел. Вятърът трябва да я беше довял от кладите тази сутрин. И все пак… Беше много странно.

Пропъди го от главата си, когато Гуин я сложи върху гърба на Орион и те се издигнаха към звездите.

Стаите в Сколоманса не бяха нито толкова приятни, колкото стаите в повечето институти, нито толкова неприятни, колкото онези в Академията за ловци на сенки. Те бяха чисти и спартански, и според Диего имаха монашеско излъчване. Във всяка стая имаше по две легла, две тежки писалища и поради липсата на дрешници — два масивни гардероба.

Благодарение на ниския прием Диего обикновено не делеше стаята си с никого, ала в този момент Кийрън лежеше в мрачна купчинка на пода, увит в одеяла.

Подложил ръце под главата си, Диего се взираше в тавана. Беше научил наизуст неравностите и издутините по мазилката. За пръв път в живота си не бе в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да чете или медитира; умът му пъплеше като нервен паяк по мисли за Хайме, за Кристина, за семейство Диърборн и новия инквизитор.

И разбира се, нещастния елфически принц, който в момента се въртеше неспокойно на пода.

— Колко дълго възнамерявате да ме държите тук?

Гласът на Кийрън беше приглушен. Той отмести края на едно одеяло от лицето си и се взря в тавана, сякаш би могъл да разбере какво вижда в него Диего.

— Да те държим тук? — Диего се завъртя на една страна. — Не си пленник. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Не мога. Не мога да се върна в Дивия лов, без да навлека гнева на краля върху тях. Не мога да се върна в царството на елфите, защото кралят ще ме намери и ще ме убие. Не мога да бродя по света като див елф, защото ще ме разпознаят, а не знам дали кралят не ме търси и в този миг.

— Защо не се върнеш в Лосанджелиския институт. Ако си ядосан на Марк, Кристина ще…

— Именно заради Марк и Кристина не мога да се върна там. — Косата на Кийрън променяше цвета си на слабата светлина от тъмносиньо в бледобяло. — И не съм ядосан на никого от двамата. Просто не искам… — Надигна се и седна. — А може би искам твърде много.

— Можем да мислим за това, когато му дойде времето — рече Диего. — Какво ще бъде най-добре за теб.

Кийрън го погледна — загадъчен, проницателен поглед, който накара Диего да се надигне на лакът.

— Не става ли винаги така? Казваш си, че ще намериш решение, когато му дойде времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че си неподготвен.