Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Имаше време, когато единственото, което искаше, бе да бъде Даяна и да притежава „Стрелата на Даяна“, когато беше копняла за Идрис и шанса да бъде себе си в родината на ловците на сенки. Сега бе изпълнена с трескаво безпокойство, което се простираше отвъд всичко това. Някогашните надежди й се струваха прекалено ограничаващи, като рокля, която й беше отесняла. Навярно беше възможно мечтите ти да ти станат прекалено тесни, когато светът стане по-голям.

Чук. Чук. Даяна скочи от леглото в мига, в който на прозореца се потропа. Отвори го и се подаде навън. Гуин се рееше на височината на очите й, а петнистият му жребец грееше на светлината на демонските кули. Шлемът му висеше на каишка от шията на коня му, през гърба му беше препасан масивен меч с почерняла от годините на употреба дръжка.

— Не можах да дойда по-скоро — каза той. — Видях дима в небето днес и гледах иззад облаците. Можеш ли да дойдеш с мен там, където е сигурно?

Даяна се покатери през прозореца, още преди той да беше довършил въпроса си. Да се плъзне върху коня пред него, вече й се струваше познато, както и това да бъде обгърната от огромните му ръце. Открай време беше висока жена и не бяха много нещата, които я караха да се чувства дребна и деликатна, но с Гуин се чувстваше именно така. Непознато за нея усещане.

Остави мислите си да се реят, докато летяха в мълчание над града, над стените му и Нетленните поля. От кладите беше останала само пепел — злокобни бледосиви кръгове върху тревата. Очите й запариха и тя побърза да извърне поглед към гората: зелените дървета, приближаващи към тях, а после ширнали се отдолу, бълбукащите сребърни потоци, каменните къщи, които се издигаха тук-там в покрайнините на гората. Помисли си за Ема и Джулиън, за самотния шок върху лицето на Ема, когато Джия им беше съобщила, че се налага да останат в Идрис, плашещата безизразност върху лицето на Джулиън. Тя познаваше празнотата, която шокът може да отвори в теб. Виждаше я и у Тай, мълчанието и вцепенеността, причинени от толкова голяма болка, че сълзите и риданията бяха безсилни пред нея. Помнеше загубата на Ария, как бе лежала на пода в колибата на Катарина, гърчейки се, сякаш тялото й би могло да избяга от болката на това, че сестра й я нямаше.

— Стигнахме — каза Гуин и ето че се приземяваха на поляната, която Даяна си спомняше отпреди.

Той скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе. Даяна помилва животното по шията и то я побутна с меката си муцуна.

— Конят ти има ли си име?

Гуин изглеждаше озадачен.

— Име?

— Ще го нарека Орион — заяви Даяна и се разположи на земята.

Тревата под нея беше мека и еластична, въздухът ухаеше на бор и цветя. Подпря се на ръцете си и част от напрежението започна да се отцежда от тялото й.

— Ще ми е приятно. Жребецът ми да бъде кръстен от теб.

Гуин се настани срещу нея, отпуснал едрите си ръце до себе си, челото му беше набраздено от тревога. Размерите му го караха да изглежда по-безпомощен, отколкото би бил, ако не беше толкова едър.

— Знам какво се случи — каза. — Когато смъртта дойде по неочакван и зашеметяващ начин, Дивият лов научава за това. Чуваме историите, разказвани от пролятата кръв.

Даяна не знаеше какво да отговори… Че смъртта е несправедлива? Че Ливи не бе заслужавала да умре по този… или който и да било начин? Че разбитите сърца на семейство Блекторн никога нямаше да бъдат същите? Всичко й се струваше изтъркано, казано стотици пъти и вече обяснено. Вместо това рече:

— Мисля, че би ми харесало, ако ме целунеш.

Гуин изобщо не се поколеба. Озова се до нея само за миг, изящен въпреки размерите си, обви ръце около нея и ето че тя беше обгърната от топлина и мириса на гора и коне. Сбърчи лекичко нос и се усмихна и той целуна усмихнатите й устни.

Беше нежна целувка, въпреки едрото му тяло. Мекотата на устните му контрастираше с дращенето на наболата му брада и коравите мускули под ръцете й, когато Даяна плъзна плахо ръце по раменете му.

Той се наведе към допира й, издавайки гърлен звук на наслада. Даяна посегна и улови нежно лицето му в шепите си, дивейки се на усещането от нечия чужда кожа. Беше минало толкова време и тя никога не си беше представяла нещо такова: лунна светлина и цветя — те бяха за другите.

Ала очевидно не. Едрите му ръце милваха косата й и тя никога не се беше чувствала така стоплена, така обгърната с грижи, така напълно потопена в обичта на някой друг. Когато спряха да се целуват, това беше толкова естествено, както и когато започнаха; Гуин я притегли към себе си, намествайки я до тялото си. Засмя се.