Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Не исках да ви прекъсна — казала бе Кристина най-сетне, без да откъсва очи от Марк, нито той от нея, сякаш погледите им бяха безнадеждно свързани.

Марк се беше отърсил, сякаш отупваше от себе си паяжини или сън.

— Няма нищо… трябва да говоря с Друзила.

И той се беше втурнал по стъпалата, изгубвайки се от очите им зад ъгъла на коридора. Кристина беше дошла на себе си и бе поканила Ема да влезе, и се държеше така, сякаш онова с Марк изобщо не се беше случило, макар че на Ема ужасно й се искаше да я попита за това.

— Марк ще се нуждае от теб — повтори тя и Кристина сплете пръсти в скута си.

— Марк — каза, а после млъкна. — Не знам какво си мисли Марк. Дали ми е сърдит.

— Защо да ти е сърдит?

— Заради Кийрън. Нещата между тях не приключиха добре, а сега Кийрън е далече от тук, в Сколоманса, и аз съм отговорна за това.

— Не си ти тази, която го накара да скъса с Кийрън — възрази Ема. — Тъкмо обратното, помогна им да останат заедно по-дълго. Забрави ли, секси елфическа тройка.

Кристина зарови лице в шепите си.

— Мрфъффхфхш.

— Какво?

— Казах — повтори Кристина, вдигайки глава, — че Кийрън ми изпрати бележка.

— Така ли? Как? Кога?

— Тази сутрин. В жълъд. — Кристина й подаде малко листче. — Не научих кой знае какво.

Лейди на розите,

Въпреки че Сколомансът е студен, а Диего — скучен, съм ти благодарен, задето намери живота ми достатъчно ценен, за да го спасиш. Ти си толкова добра, колкото си и красива. Мислите ми са с теб.

— Защо ти го е изпратил? — Ема й върна бележката, клатейки глава. — Странно е. Той е толкова странен.

— Мисля, че просто искаше да ми благодари за плана за бягство — възрази Кристина. — Това е всичко.

— Елфите не си падат по благодарностите — заяви Ема. — Това е романтична бележка.

Кристина се изчерви.

— Елфите така си говорят. Не означава нищо.

— Когато става дума за елфи — рече Ема мрачно, — всичко означава нещо.

Дру не обръщаше внимание на думкането по вратата. Не беше трудно — откакто Ливи бе умряла, имаше чувството, че се намира под вода и всичко се случва далече от нея, високо над повърхността. Думите сякаш бяха ехо, а хората — неясни петна, които идваха и си отиваха като проблясването на слънчеви лъчи или сенки.

Понякога го изричаше на глас: Ливи, сестра ми Ливи е мъртва.

Ала то също не й се струваше истинско. Дори докато гледаше как кладата гори, то сякаш се случваше на някой друг.

Погледна през прозореца. Демонските кули искряха като парчета красиво стъкло. Дру ги ненавиждаше — всеки път когато идваше в Аликанте, се случваха ужасни неща. Умираха хора. Хелън беше прокудена в изгнание.

Приседна на перваза, стискайки една тениска, навита на руло. Хелън. Те всички толкова отдавна искаха Хелън да се върне. Беше се превърнало в семейна цел, както и това Марк да си дойде, Студеният мир да свърши, а Джулс да бъде щастлив и вечната бръчка на тревога, врязала се между очите му, да се изглади. Ала ето че сега Хелън се беше върнала. Беше се върнала и очевидно щеше да поеме задълженията на Джулс.

Хелън ще се грижи за вас , казал бе той. Сякаш би могъл да си тръгне просто ей така, а Хелън да продължи след него, сякаш не бяха семейство, а небрежно изпуснато пени. Или хамстер. Отнасяте се с мен като с морско свинче , помисли си и се зачуди какво ли би станало, ако го кажеше на Джулс. Само че не бе в състояние да го направи. Откакто Ливи беше умряла, тревожната бръчка между веждите му бе изчезнала, заменена от празно изражение, което бе хилядократно по-ужасно.

Да си върнат Марк, беше едно. Марк се радваше да бъде с тях дори когато беше странен и говореше причудливи елфически неща, и беше казал, че е красива, и се беше опитал да готви, макар че не умееше. Ала Хелън беше тънка и красива, и далечна; Дру помнеше как Хелън беше заминала, за да прекара годината си в чужбина в Европа, с едно пренебрежително махване с ръка и нетърпение да се махне, което бе като плесница. Беше се прибрала с Ейлийн, сияйно щастлива, ала Дру никога не бе забравила колко се радваше да ги остави.

Тя няма да иска да гледаме заедно филми на ужасите и да похапваме захаросана царевица — помисли си Дру. — Тя вероятно не яде друго освен венчелистчетата на цветя. Няма да разбере нищичко за мен и дори няма да се опита.

Разви тениската, която държеше, и извади ножа и бележката, които Хайме Росио Росалес й беше дал в Лондон. Беше чела бележката толкова пъти, че хартията се беше протрила и изтъняла. Приведена над нея, тя се сгуши в мястото за сядане на прозореца, докато Марк чукаше на вратата и викаше напразно името й.