Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Теса продължаваше да говори, но Кит бе престанал да я чува. Думите се лееха около него в безсмислен поток, докато всички спомени, които се беше опитвал да потисне, го връхлетяха като ято яростно кълвящи птици. Институтът, плажът, семейство Блекторн, винаги мили с него; Ема, спасяваща живота му, Джулиън, който го откарваше до Пазара и го слушаше да говори за Тай, дори тогава бе искал да говори за Тай.

Всичката му енергия беше отишла в Тай, всичката му отдаденост и надежди за бъдещето. Харесваше останалите от семейство Блекторн, но почти не ги познаваше. Вероятно най-добре познаваше Дру и я харесваше като приятелка, но това бе нищо в сравнение с изгарящата болка и унижение, които изпитваше при мисълта за Тай.

Не го винеше за станалото. Винеше себе си: прекалено беше обсебен от страха да не изгуби Тай, за да му каже онова, което трябваше да чуе. Всеки имаше нужда да бъде възпиран понякога, за да не направи лош избор, но той не беше попречил на Тай. Така че в крайна сметка си бе получил заслуженото. Сега, когато знаеше, че не означава нищо за него, как би могъл да продължи да живее в Института? Да го вижда всеки ден? Постоянно да се чувства като идиот, да усеща съжалението на семейството му, да ги слуша как му казват, че би трябвало да се опита да си намери други приятели, да оцелява под един покрив с Тай, докато той го избягва? Нямаше никакво съмнение. Не мога да се върна и да живея с тях. Това е шансът ми да започна наново и да открия какво означава да бъда онзи, който съм.

— Ще дойда с вас. Бих искал да живея с вас — заяви той.

— О. — Теса примига. — О! — Сграбчи ръката му и я стисна, доброто й лице грейна в усмивка. — Това е възхитително, Кит, прекрасно. Джем толкова ще се зарадва. Ще бъде чудесно и за бебето да си има компания. Искам да кажа, надявам се и ти да харесаш бебето. — Тя се изчерви. Кит си помисли, че би било хубаво да има нещо като малко братче или сестриче в живота си, но не каза нищо. — Ох, раздърдорих се — рече Теса. — Просто толкова се вълнувам. Ще заминем още тази вечер, ще те заведем да се настаниш на безопасно място. Ще ти уредим учител, ще се погрижим Мълчаливите братя да направят всички необходими магии за защита.

— Звучи добре. — Кит вече бе мъничко изтощен от мисълта за всичко, което трябваше да се направи. — Имам само този сак, никакъв друг багаж. — Така беше, а и в сака нямаше нищо, за което да го беше грижа особено, освен камата Херондейл и магическата светлина, която Тай му беше дал.

— Предполагам, че ще искаш да се сбогуваш със семейство Блекторн, преди да тръгнем.

— Не. Не искам да ги виждам.

Теса примига.

— По-добре е да не знаят за това с Първия наследник — каза Кит. — Така ще бъде по-безопасно за тях. Джем може да им каже, че съм решил, че Лос Анджелис не е за мен. Те всички са толкова по-напред от мен в обучението си, а аз трябва да започна отначало, ако искам да бъда ловец на сенки.

Теса кимна. Кит знаеше, че не вярва напълно на обяснението му, но освен това бе достатъчно мъдра, за да не разпитва. Това бе доста окуражаващо.

— Имам обаче един въпрос преди да тръгнем — каза той и Теса го погледна любопитно. — Ушите ми ще се изострят ли? Или ще ми порасне опашка? На Пазара на сенките съм виждал някои адски странни на вид елфи.

Теса се усмихна широко.

— Е, предполагам само бъдещето ще покаже.

Всички искаха да дойдат в къщата край канала и да поздравят Ема и Джулиън, които бяха изписани от Василиас. Хора, които Дру познаваше, и такива, които виждаше за пръв път, бяха изпълнили приземния етаж, носещи цветя и дребни подаръчета: нови метални ръкавици за Ема, бойно яке за Джулиън.

Някои бяха прекомерно жизнерадостни и ведри и поздравяваха Ема и Джулиън така, сякаш с тях не се беше случило нищо странно. Други ги поздравяваха, сякаш вярваха, че това да станат огромни и замалко да умрат, бе част от предварително намислен план, който се бе наредил както трябва. На трети им беше неловко (онези, които бяха прекалено близо до Кохортата, предполагаше Дру), сякаш се чудеха дали Ема и Джулиън няма отново да станат огромни и да ги смачкат насред кухнята. Една мила стара дама направи комплимент на Джулиън за това колко е висок и в стаята се възцари ужасна тишина; „Какво става?“, попита Тави и Дру трябваше да го замъкне в дневната.

Неколцина очевидно бяха преживели повратен момент.

— На полето ме осени мисълта, че трябва да прекарвам повече време със семейството си — каза Трини Кастел. — Миговете на мир са скъпоценни. Никога не можем да си ги върнем обратно.