Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Джулиън изглеждаше невредим. Очите им се срещнаха и изражението му омекна; гърбът му беше изпънат и напрегнат, раменете му представляваха корава линия.

Искаше й се да отиде и да го прегърне. Или поне да улови ръката му. Заповяда си да не помръдне. Чувстваше се крехка отвътре, сърцето й думкаше от обич и страх. Нямаше си доверие да овладее емоциите си.

— Във Василиас си — каза Джем. — Аз те събудих, Ема, след като Джулиън също се пробуди. Помислих, че ще искате да се видите.

Ема се огледа наоколо. През един прозорец в стената видя друга, по-голяма стая с болнични легла, застлани с бели чаршафи, в половината от които имаше пациенти. Мълчаливи братя се движеха между редиците, а въздухът миришеше на изцеление — билки и цветя, лековете на Града на тишината.

Тяхната стая имаше нисък, сводест таван, изрисуван с целителни руни в златно, червено и черно. Други прозорци гледаха към сградите на Аликанте: къщите с червени покриви, демонските кули, извисяващи се като тънки игли.

— Децата, те добре ли са? — попита Ема. — Хелън…

— Вече попитах — каза Джулиън. На Ема й беше трудно да извърне очи от него и едновременно с това болеше да го гледа, изглеждаше някак различен. Променен. Откъсна очи и погледна към Джем, който бе станал, за да отиде до прозореца. — Всички са добре, Ема.

— Дори Кит? Той ми спаси живота.

— Беше изцеден и болен — отвърна Джем. — Но се възстановява добре. В Града на тишината е. Изгубихме добри воини на бойното поле, но приятелите ви са в безопасност. Три дни беше в безсъзнание, така че пропусна погребенията. Но напоследък и бездруго ти се струпаха твърде много погребения.

Ема се намръщи.

— Но защо Кит е в Града на тишината? Василиас…

— Ема — каза Джем. — Не съм тук, за да говорим за Кит. Тук съм, за да говорим за теб и Джулиън. — Той отметна косата от лицето си; изглеждаше уморен, белият кичур в косата му изпъкваше повече от обикновено. — Преди много време ти ме попита за парабатайското проклятие. Какво се случва, когато двама парабатаи се влюбят. Казах ти онова, което знаех, но и през ум не ми мина, че питаш за себе си.

Ема застина. Погледна към Джулиън, който кимна.

— Джем знае. — Гласът му беше безизразен и Ема се зачуди какво изпитва. Не можеше да го разчете така, както правеше обикновено, но вероятно и двамата бяха в шок. — Всички научиха.

Ема обви ръце около себе си.

— Но как…

— Ще ми се да бях знаел — рече Джем, — макар да разбирам защо не ми казахте. Говорих с Магнус. Знам всичко, което сте направили, мъчейки се да се преборите с проклятието. Никой не би могъл да се съпротивлява повече, но това не е проклятие, които може да бъде развалено, освен с унищожаването на всички парабатайски връзки в света. — Той погледна Ема с пронизващи очи и тя изведнъж почувства товара на това колко стар бе Джем и колко много знаеше за хората. — Или поне така вярвахме и нито един опит да се проучи какво би станало, ако проклятието бъде задействано, не се увенча с успех. Познавахме единствено симптомите: по-могъщи руни, умението да се правят неща, на които другите нефилими не са способни. Фактът, че ти строши Меча на смъртните, Ема, сигурен съм, че е отчасти заради силата на Кортана и отчасти — заради проклятието. Но всичко това са неща, за които само гадаехме в продължение на дълги години. А после дойде битката отпреди три дни. Колко от нея си спомняте?

— Ема, умираща в ръцете ми. — Гласът на Джулиън потрепери. Странно, обикновено Ема би почувствала как нещо я жегва в ребрата, искрица от неговата болка. Сега не усети нищо. — А после бяла светлина и ние бяхме великани и гледахме надолу. Не чувствам онова, което чувствахме, но си спомням хората да изглеждат като мравки, разбягали се в краката ни. И усещането, че сме на мисия, сякаш ни насочваха. Не знам как да го обясня. Сякаш ни казваха какво да правим и нямахме друг избор, освен да се подчиним.

— Сякаш нещо действаше чрез вас — каза Джем. — Воля, по-силна от вашата?

Ема докосна гърдите си.

— Сега си спомням… Зара ме намушка… течеше ми кръв… — Спомни си усещането, че гори, а светът се отдръпва от нея. — Били сме великани ?

— Трябва да ви разкажа нещо от нефилимската история — каза Джем, макар че Ема би предпочела да си останат на темата за великаните: нима двамата с Джулиън се бяха превърнали в Тях? — Много, много отдавна, в най-ранната история на ловците на сенки, огромни демони заплашвали земята. Много по-големи от всички демони, които имаме сега, освен онова, в което понякога могат да се превърнат великите демони. По онова време ловците на сенки можели да се превръщат в истински нефилими. Великани на земята. Имаме стари гравюри и рисунки, както и описанията на онези, които ги видели да се бият с демони. — Джем извади лист хартия от джоба си и зачете на глас: — „Земята, през която минахме като съгледвачи, е земя, която поглъща обитателите си; и всички, които видяхме в нея, са с огромни размери. Там видяхме нефилими и в очите си ние бяхме като скакалци, и в техните очи също.“