Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Недалече от там един ален страж влачеше безчувственото тяло на Диего през полето. Или поне Дру предположи, че е Диего: дрехите й бяха познати, както и гъстата тъмна коса. Ала лицето му не се виждаше от кръв.

Хелън го докосна по рамото.

— Върви при брат си. Бързо. Ние ще се оправим.

Хайме хукна с всички сили.

Джейс беше буден. Примигваше и тъкмо се опитваше да седне, когато Клеъри стигна до него, разкъсвана от желание да се хвърли в прегръдките му и да го удари, задето я беше уплашил така.

Залови се да му нарисува иратце и то очевидно подейства — дългата кървава драскотина, която минаваше през лицето му, бързо зарасна. Той беше успял да се понадигне и се мъчеше да си поеме дъх, облегнат на нея, когато Алек дотича и коленичи до тях.

— Добре ли си? — попита той своя парабатай, вперил разтревожен поглед в лицето му.

— Моля те, обещай ми никога вече да не го правиш — каза Клеъри.

— Обещавам никога вече да не заставам между Зара Диърборн и вилнеещ великан — отвърна Джейс. — Алек, какво става? Ти идваш от полето.

— Джулиън и Ема току-що метнаха Ванеса Ашдаун на около пет-шест метра — отвърна Алек. — Според мен се ядосаха, задето прониза Камерън, но защо, не мога да ти кажа.

Клеъри погледна към Ема и Джулиън. Те стояха неподвижно, навели очи към членовете на Кохортата, сякаш се опитваха да решат какво да правят с тях. Час по час някой от Кохортата се откъсваше и побягваше, и Ема или Джулиън го връщаха обратно при останалите.

Беше почти като игра, ала ангелите не си играеха. Клеъри нямаше как да не си спомни Разиел, надигащ се от водите на езерото Лин. Не бяха много хората, които бяха виждали ангел. Не бяха много хората, които се бяха взирали в студените очи на Небето, с неговото безразличие към нищожните човешки тревоги. Дали Ема и Джулиън изпитваха частица от това безразличие, това равнодушие, което не беше жестокост, а нещо много по-странно и по-голямо, нещо, което изобщо не беше човешко?

Изведнъж Ема се олюля и падна на едно коляно. Клеъри гледаше потресено как членовете на Кохортата се разбягаха с крясъци, ала Ема не посегна да ги спре.

До нея, Джулиън протегна сияйна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Умират — тихо каза Джейс.

Алек изглеждаше озадачен.

— Какво?

— Те са нефилими, истински нефилими — обясни Джейс. — Чудовищата от отминали времена, които някога бродели по земята. В тях гори небесен огън, подхранващ всичко, което правят. Но това е твърде много. Смъртните им тела ще изгорят. Вероятно са в агония.

Той се изправи на крака.

— Трябва да ги спрем. Кой знае какво ще сторят, ако обезумеят от болка.

Ема тръгна към града. Клеъри видя Изабел и Саймън да се втурват към блокадата от ловци на сенки, които стояха между Ема и Джулиън, и Аликанте.

— Как ще ги спрем? — попита Алек.

Джейс извади мрачно Меча на смъртните, но преди да успее да направи и крачка, Клеъри сложи ръка на рамото му.

— Почакай. Вижте.

Недалече от тях малка групичка крачеше решително към сияйните, чудовищни фигури на Ема и Джулиън. Хелън Блекторн, заедно с братята и сестра си — Марк и Тиберий, Друзила и Октавиан. Движеха се заедно в силна, стегната линия.

— Какво правят? — попита Алек.

— Единственото, което могат да направят — отвърна Клеъри.

Джейс отпусна бавно Меча на смъртните.

— В името на Ангела — каза, поемайки си рязко дъх. — Тези деца…

— Диего. Събуди се, братко. Моля те, събуди се.

Имаше единствено мрак, осеян с ярки искри от болка. А ето че сега се появи гласът на Хайме. На Диего му се искаше да остане в мрака и тишината. Да си почива там, където болката беше на разстояние от него, тук, в този безмълвен свят.

Ала гласът на брат му беше настойчив, а Диего от малък бе научен да реагира на него. Да стане от леглото, когато брат му заплаче, да изтича да му помогне, когато той падне.

Повдигна с усилие клепачи, които сякаш бяха залепнали. Лицето му гореше. Над себе си видя кипящо тъмно небе и Хайме, с обезумяло от страх изражение. Беше коленичил, а арбалетът му почиваше до него; на известно разстояние един ален страж лежеше мъртъв със стрела в гърдите.

Хайме стискаше стили в ръка. Протегна се и отметна косата на Диего назад; когато дръпна ръка, тя беше почервеняла от кръв.

— Не мърдай — каза той. — Направих ти няколко иратцета.

— Трябва да стана — прошепна Диего. — Трябва да се бия.

Тъмните очи на Хайме припламнаха.

— Цялото ти лице е нарязано, Диего. Изгубил си кръв. Не може да станеш. Няма да го позволя.