Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Даяна въздъхна и пъхна ръка в неговата.

— Отпраща ги, защото ги обича. Битките не са подходящо място за едно дете.

— Имаме деца в Дивия лов. Някои са едва на осем години — каза Гуин.

— Да, но вече говорихме как това е нещо лошо, Гуин.

— Понякога забравям всички уроци, на които ме учиш — рече Гуин, но звучеше развеселено. Дру тъкмо прекрачваше през Портала: в последния момент се обърна и погледна към Джулиън. Даяна го видя да й кима окуражително миг преди тя да пристъпи във вихрушката и да изчезне. — А и не е сигурно, че ще има битка.

— Не е сигурно и че няма да има — отвърна Даяна. Джулиън се беше извърнал от Портала; насърчителното изражение, което беше надянал заради Дру и Тави, го нямаше и той изглеждаше празен и нещастен. Отправи се към вратите на Института.

Маските; които носим заради онези, които обичаме — помисли си Даяна. — Джулиън би оставил кръвта му да изтече, без да поиска превръзка, от страх, че молбата може да ги разстрои.

— Децата ще бъдат в безопасност с Мерис. А да не се страхуваме за тях, ще освободи Джулиън и останалите от нас да сторим онова, което трябва.

— И какво трябва да сторите?

Даяна отметна глава назад, за да погледне Гуин.

— Да бъдем воини.

Той докосна къдрица от косата й.

— Ти си воин всеки ден.

Даяна се усмихна. Джулиън беше стигнал до вратите на светилището и се бе обърнал, за да погледне множеството пред Института: разнородна сбирка от магьосници, ловци на сенки и групичка върколаци, които играеха на хек.

— Да влизаме — подкани ги той, а гласът му се извиси над звука на морето. — Време е истинската среща да започне.

От прозореца в Гард Мануел виждаше ловците на сенки, точещи се през Голямата порта, главния вход на Аликанте. Сега всички изходи се охраняваха със стражи и магически бариери срещу въображаемата заплаха на тъмните феи.

— Срещата на Блекторновци май не се увенча с особен успех — каза Хорас, който можеше да наблюдава през прозореца от голямото инквизиторско бюро. Странно, помисли си Мануел, все още не мислеше за Хорас като за инквизитора. Може би защото открай време не го беше грижа кой бе инквизиторът или консулът. Те бяха постове на власт и следователно бяха примамливи, но сами по себе си не означаваха нищо. — Семействата, които покани на малкото си въстанийце, все още пристигат.

Зара влезе, без да чука, както правеше обикновено. Носеше центурионската си униформа, както правеше винаги. Мануел го намираше за претенциозно.

— Семейство Роузуейн са тук, както и семейство Кео и семейство Росалес. — Беше бясна. — Пристигнаха едновременно, през Портали. Дори не се опитват да го скрият.

— О, не знам — каза Мануел. — Ако не ни бяха предупредили за срещата, не мисля, че щяхме да забележим. Твърде много хора пристигат и заминават.

— Недей да хвалиш Джулиън Блекторн — намръщи се Зара. — Той е предател.

— О, разбира се. Но сега ще имаме възможност да го накажем, което ще ми хареса.

— Сигурна съм, че е така. — Зара го изгледа с превъзходство, но Мануел знаеше, че наказанието на семейство Блекторн щеше да й хареса толкова, колкото и на него. И двамата мразеха Ема. Разбира се, Мануел имаше основателна причина (беше проявила неуважение към него на последната среща в Залата на Съвета), докато Зара просто ревнуваше.

— Ще ги превърнем в пример за назидание — заяви Хорас. — След преговорите. Не малките Блекторновци. Никой не иска да види как умират деца, дори ако кълновете на злото са в тях. Но Джулиън със сигурност, както и онези мелези, брат му и сестра му. Момичето Карстерс, разбира се. С Ейлийн Пенхалоу е по-сложно…

Вратата се отвори и Мануел се обърна любопитно; имаше само още един посетител, освен Зара, който никога не си правеше труда да чука на вратата на Хорас.

В стаята пристъпи висок, русокос ловец на сенки. Мануел го беше видял да влиза през Голямата порта по-рано. Оскар Линдквист, отделил се от останалата част на също толкова русото си семейство.

Хорас вдигна глава. Очите му искряха.

— Затвори вратата зад себе си.

От Оскар се откъсна нещо средно между ръмжене и смях, докато затваряше и заключваше вратата на кабинета. Въздухът заблещука слабо, когато се обърна и започна да се променя. Беше като да гледаш как вода залива картина, изкривявайки и променяйки линиите й.

Зара издаде отвратен звук, когато Оскар отметна глава назад и тялото му се загърчи от спазми; косата му придоби тъмен кафяво-черен цвят и се удължи, разпилявайки се по раменете му, гръбнакът му се слегна, докато тялото му се скъсяваше, линиите на челюстта му омекнаха в нови, познати очертания.