Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Притеснявала се беше за Тай, когато Джулиън беше разгънал знамето и медальонът на Ливи, онзи, който Тай носеше сега, беше нарисуван на него, обвит около една сабя. А когато Джулиън бе изрекъл думите „Стражата на Ливия“, в очите на Дру бяха запарили горещи сълзи. Изпитала бе гордост, но и празнота там, където частицата в нея, където някога бе Ливи, бе погълната от мрак.

Джулиън стоеше до вратите на светилището и разговаряше с тъмнокосата Желязна сестра, която бе дошла на срещата. Последните ловци на сенки минаваха през Порталите. Някои от долноземците бяха останали в светилището, за да избегнат слънцето, други бяха навън и гледаха океана, докато си бъбреха. Мерис Лайтууд стоеше до Портала, който Магнус беше отворил, и се усмихваше, гледайки как Макс и Рафи тичат в кръг около Алек.

До ушите на Дру достигна хрущене на камъчета и пясък и когато вдигна поглед, видя Джулиън да се приближава, обгърнат в слънчева светлина.

— Здрасти, хлапе.

— Какво става с Железните сестри и Мълчаливите братя? — попита Дру. — На наша страна ли са?

— Железните сестри вече отхвърлиха Кохортата. Ще ни подкрепят. Сестра Емилия дори имаше добра идея за Меча на смъртните. Мълчаливите братя са… ами не са неутрални. Те също не харесват Кохортата. Но всяко отстъпничество от тяхна страна би било много по-очевидно и може да разкрие плановете ни. Ще се разположат в Аликанте, за да държат нещата под око и да попречат на Кохортата да заподозре нещо.

Това бе едно от нещата, които Дру обичаше у Джулиън. Говореше с нея като с равна, дори за стратегии.

— И като стана дума за Аликанте — каза тя, — време е да тръгваме, нали?

Знаеше, че това предстои. Джулиън й беше казал преди срещата. Мислела си бе, че ще бъде окей, като се имаше предвид, че иска да отиде в Аликанте, а това бе единственият начин, по който това можеше да стане.

Не че Джулиън го знаеше. Тя сбърчи нещастно лице.

— Не виждам защо трябва да ни оставиш зад себе си.

— Не ви оставям след себе си. Изпращам ви пред себе си. Ти си част от Стражата на Ливия. Не го забравяй.

Дру продължи да се мръщи. Тави все още си играеше с количката, но ги наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Не изпадай в семантични подробности.

Джулиън коленичи пред нея. Дру беше изненадана — би предположила, че не би искал да си изцапа коленете, когато носеше хубави дрехи, но очевидно не го беше грижа.

— Дру. Не мога да ви оставя тук. Не е безопасно. И не мога да ви взема там, където отиваме. Възможно е да има битка. Голяма битка.

— Мога да се бия — заяви Дру.

Джулиън сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й, така че тя да го погледне в очите. Дру се зачуди дали за повечето деца бе същото да погледнат родителите си. Това бе лицето, което тя свързваше с похвали и мъмрения, с притичване на помощ посред нощ след някой кошмар, с топъл шоколад, когато имаше нужда от такъв, и лепенки, когато бяха необходими. Джулиън бе държал ръката й, докато тя получаваше първите си Знаци. Той бе закачвал ужасните й рисунки на хладилника. Никога не забравяше рожден ден.

А самият той все още беше дете. За първи път бе в състояние да го погледне и да види това. Беше млад, по-млад от Джейс и Клеъри или Алек и Магнус. И все пак се бе изправил пред множеството, изпълнило светилището, и им беше казал какво да направят, а те го бяха слушали.

— Знам, че можеш да се биеш. Но не знам дали аз бих могъл, ако знам, че си в опасност.

— Ами Кит и Тай?

Джулиън се ухили.

— Недей да им казваш, но Магнус обеща да се погрижи да не се доближат до истинската битка.

Дру се усмихна неохотно.

— Ще бъде отвратително да не знам дали сте добре.

— Всички ще носим семейна руна. Дори Тави. Това е нещо. Ако искаш да знаеш как е някой от нас, просто задействай твоята. — Очите на Джулиън потъмняха. — Дру, знаеш, че бих те защитавал до последния си дъх, нали? Бих дал последната си капка кръв за теб. Също като Ема.

— Знам — каза Дру. — Аз също те обичам.

Той я притегли в бърза прегръдка, а после се изправи и й подаде ръка. Дру му позволи да я издърпа на крака и се отупа от прахта, докато Джулиън вдигаше Тави. Тръгна след тях към Мерис, Макс и Рафи. Не искаше да изглежда така, сякаш няма търпение да отиде в Аликанте. Беше й мъничко гадно, че лъже Джулиън, но ако беше научила нещо от Кит и Тай през последните седмици, то бе, че понякога се налага да надхитриш някой хитрец в собствената му игра.

— Но защо отиват и малките? — попита Гуин, докато Даяна стоеше и гледаше как първо Макс, после Рафи и накрая Тави минават през Портала, отвеждащ в Аликанте. — Доколкото бях разбрал, Джулиън иска да ги държи заедно.