Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Мисля, че ще иска да изяде това.

С тези думи се изправи и се отдалечи забързано, затваряйки вратата зад себе си. Все така притискайки Хайме към себе си, Диего притегли подноса с една ръка.

Прониза го изненада. До обичайните купички с буламач имаше стили и бележка. Диего сграбчи стилито с разтреперана ръка. Бележката гласеше: Ти си единственият, който беше мил с мен в Сколоманса. Напускам Идрис и стражите. Знам, че навън има съпротива. Ще я открия.

Погрижи се за брат си.

— Какво е това? — извика Кит. Виждаше Тай да се задава по черния път, отвеждащ до магистралата. Руническият камък в ръката му го обгръщаше в сянка, ала малкото същество, свито върху рамото му, се виждаше.

— Горски плъх.

Магическата светлина угасна, когато стигна до Кит край магистралата. Беше облечен изцяло в черно, а медальонът на Ливи блещукаше върху яката на ризата му.

Кит, който не си падаше по плъхове, изгледа животинчето върху рамото на Тай с известна доза предпазливост. Не изглеждаше като обикновените плъхове: имаше закръглени уши, пухкава муцунка и опашка и като че ли гризкаше обелена ядка.

— Безвредни са — каза Тай. — Обичат да събират неща за леговищата си — капачки от бутилки, листа, жълъди.

Горският плъх дояде лакомството си и погледна очаквателно към Тай.

— Нямам повече.

Тай свали плъха от рамото си и го остави нежно на земята. Животинчето изприпка в храсталаците край пътя.

— Е — каза Тай, изтупвайки дланите си. — Да прегледаме ли списъка със съставките за магията?

Стомахът на Кит се сви на възел. Наполовина се чудеше къде е Дру, наполовина се притесняваше какво ще направи Шейд. Ако възнамеряваше да попречи на Тай, определено изчакваше до последния възможен момент.

— Защо не. — Кит извади списъка от джоба си. — Ароматна пепел от сърцето на вулкан.

— Взехме я от Пазара на сенките. Имаме я.

— Тебешир, направен от костите на жертва на убийство.

— И него.

— Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. — Гласът на Кит пресекна за миг.

Бледото лице на Тай бе като полумесец в мрака.

— Имам кичур от косата на Ливи и един от млечните й зъби.

— Ами кръвта? — Кит стисна зъби. Струваше му се повече от зловещо да говорят за късчета от Ливи, сякаш тя бе била кукла, а не живо същество от плът и кръв.

Тай докосна медальона на гърлото си, все още изцапан с ръждиви петна.

— Кръв.

Кит издаде звук на потвърждение през свитото си гърло.

— И миро от смирна, отгледана от феи…

Разнесе се звук от счупена клонка и двамата се обърнаха рязко. Ръката на Тай се спусна към кръста му; осъзнал това, Кит сложи длан върху нея, миг преди Друзила да излезе от сенките.

Тя вдигна ръце.

— По-кротко. Аз съм.

— Какво правиш тук? — Гласът на Тай пращеше от гняв.

— Гледах през прозореца и те видях да отиваш към магистралата. Исках да се уверя, че всичко е наред.

Кит беше впечатлен. Дру наистина умееше да лъже. Открито, искрено лице, нетрепващ глас. Баща му би й дал златна звезда.

— Защо говорехте за елфи и миро, и всички онези неща? — продължи тя. — Да не би да правите магия?

Тай изглеждаше така, сякаш му беше прилошало мъничко. Вина се стовари върху Кит със силата на камшик. Тай не го биваше в лъжите и не се справяше добре с изненадващи промени в плановете, които си беше направил.

— Върни се в къщата, Дру.

Дру го изгледа яростно.

— Няма. Не можеш да ме принудиш.

Кит се зачуди дали и това беше преструвка.

— Ако ме отпратиш, ще кажа на всички, че правиш шантави магии със зъл тебешир.

Тай се изчерви от раздразнение. Кит го придърпа към себе си за ръкава и прошепна в ухото му:

— По-добре да я оставим да дойде с нас. Ако не го направим и ни издаде, може да ни заловят или да навлечем неприятности на Шейд.

Тай понечи да поклати глава.

— Но тя не може…

— Ще я накараме да изчака пред пещерата. — Кит вече беше осъзнал, че така или иначе, ще трябва да го направят; първите думи, които Шейд изречеше, щяха да подкопаят предпазливите полуистини, които Кит беше наговорил на Дру.

Тай изпусна дъха си.

— Добре.

Дру плесна с ръце.

— Ура!

Пресякоха магистралата и Дру си събу обувките, когато стигнаха до пясъка. Беше мека нощ, въздухът гъделичкаше кожата им, океанът дишаше леко и ритмично и покриваше брега с водите на прилива. Беше толкова красиво, че Кит усети как гърдите му се свиват от болка, примесена с горчивина към баща му, задето никога не го беше водил тук. Още една истина, която му беше спестена: неговият град беше красив.