Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Двайсет и четири часа — изсъска. — Ако дотогава не сте пред портите на Аликанте, нито един от вас няма да остане жив.

И като се завъртя, тя се отдалечи. Ема трябваше да повика на помощ цялата си воля и самоконтрол, за да не я последва. Заповяда си да й обърне гръб. Да се върне в Института.

Прекоси ливадата и взе стъпалата на бегом. Докато стигне до входната врата, гневът й вече бе отстъпил място на напрегнато очакване: трябваше да говори с Джулиън. Трябваше да му каже за Зара.

Отвори рязко входната врата, представяйки си какво щеше да отговори Джулиън. Щеше да й каже да не се притеснява. Щеше да има идея какво да направят. Може би дори щеше да я разсмее…

Проряза я остра болка в ръката.

Руната й. Ема ахна и потръпна. Беше в преддверието на Института, което беше празно, слава на Ангела. Тя нави ръкава си.

Парабатайската й руна гореше като жигосана, яркочервена върху кожата й.

Облегна се тежко на стената. Ако дори само мисълта за Джулиън правеше нещо такова, с колко време разполагаха изобщо? Колко време им оставаше, преди да бъде принудена да отиде при Магнус и завинаги да изгуби руните си?

Отпуснат тежко до стената на килията си в Гард, Диего държеше брат си в прегръдките си.

Хайме беше заспал по някое време миналата нощ, или поне Диего предполагаше, че е нощ — трудно бе да се каже, когато единственият начин да измерва времето, бяха храненията, а те не бяха редовни. Имаше единствено сън, хранене и опити да съхрани силата на Хайме.

Той дишаше до него, тихо и неравномерно, очите му бяха затворени. Някои от най-ранните спомени на Диего бяха как държи брат си. Когато беше на пет години, а Хайме на три, го беше разнасял навсякъде. Беше се страхувал, че в противен случай Хайме, щапукащ наоколо на късите си крачета, ще пропусне всички неща в света, които Диего искаше да му покаже.

Понякога, в края на някой дълъг ден, малкото му братче заспиваше в ръцете му и Диего го отнасяше в леглото и го завиваше. Открай време се грижеше за брат си и безпомощността, която изпитваше сега, го изпълваше с ярост и отчаяние.

Толкова дълго бе мислил за Хайме като за малко момче, бързо и палаво. Дори когато беше избягал с Етернидад, това като че ли беше друга от игрите му, една от онези, в които той все се забъркваше в неприятности и посаждаше номера. Ала през последните няколко дни, докато Хайме все повече губеше сили, но продължаваше да отказва да разкрие каквото и да било на Зара за артефакта, Диего беше видял стоманата под палавата фасада на брат си, отдадеността му на семейството и каузата им.

Целуна го по върха на главата, черната му коса беше рошава, сплъстена и мръсна. Диего не го беше грижа. Той също беше мръсен.

— Siempre estuve orgulloso de ti.

— Аз също винаги съм се гордял с теб — измърмори Хайме, без да отваря очи.

Диего се разсмя дрезгаво от облекчение.

— Буден си.

Хайме не помръдваше. Мургавите му бузи бяха зачервени от треската, напуканите му устни кървяха.

— Да. Буден съм и винаги ще ти напомням, че го каза.

Винаги. По всяка вероятност никой от тях не разполагаше с винаги. Диего си помисли за артефакта и оптимистичния му символ на безкрайността, преплитащ се отново и отново, обещаващ бъдеще без край. Eternidad.

Нямаше какво да каже, така че просто милваше мълчаливо косата на брат си и слушаше дишането му. Всяко поемане на дъх беше борба, вдишване и издишване, като бушуваща вода, струяща през скъсана язовирна стена. Отчаянието, с което искаше етили, беше като безмълвен писък, надигащ се в гърлото му.

И двамата вдигнаха поглед, когато познато издрънчаване оповести пристигането на онова, което, предполагаше Диего, трябва да беше закуската. Със сигурност беше сутрин. Той примига на мътната светлина, струяща през отворената врата на затвора. Една фигура се приближи до килията им — Ануш Джоши, с поднос в ръце.

Диего го погледна, без да проговори. Отказал се бе да умолява стражите за помощ. Ако бяха такива чудовища, че да си стоят и да гледат как Хайме умира, нямаше смисъл да ги моли за нищо. Пък и това само караше Хайме да се чувства още по-лошо.

Ануш коленичи с подноса. Носеше ливреята на стражата на Съвета, черната му коса беше оплетена, очите му — зачервени. Остави подноса на земята.

Диего се прокашля.

— Хайме е прекалено болен, за да яде това. Нуждае се от пресни плодове. Сок. Каквото и да било с калории.

Ануш се поколеба. За миг Диего почувства искрица надежда. Ала Ануш просто побутна бавно подноса през отвора в долната част на вратата.