Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Раздърпан, Джулиън се бореше за въздух; Ема имаше чувството, че може да чуе ударите на сърцето му. А може би беше нейното — оглушително думкаше в ушите й.

— Ема…

— Защо? — Гласът й трепереше. — Защо нещо толкова ужасно би се случило заради парабатайската връзка? Та нали тя би трябвало да е нещо добро. Може би кралицата е права и тя е нещо зло.

— Ти… нямаш доверие на кралицата, нали? — каза Джулиън задъхано. Очите му сякаш се състояха единствено от зеници: черни, обрамчени от синьо. Сърцето на Ема биеше като супернова, изригнала тъмна звезда от разочарован копнеж.

— Не знам на кого да имам доверие. „Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му.“ Така каза кралицата.

Ръката на Джулиън, отпусната до тялото му, се сви в юмрук.

— Но кралицата…

Не е само кралицата. Би трябвало да му кажа думите на Даяна от Туле за парабатаите. Само че не го направи: не можеше да му стовари нещо такова точно сега, освен това и двамата бяха наясно какво трябва да направят.

— Знаеш какво трябва да се случи — рече най-сетне с глас, тих като шепот. — Какво каза Магнус. Разполагаме с мъничко допълнително време. Не бива да… да рискуваме.

Очите на Джулиън бяха мрачни и измъчени. Не помръдваше.

— Кажи ми да си вървя. Кажи ми да те оставя.

— Джулиън…

— Винаги ще правя каквото поискаш от мен, Ема. — Гласът му беше хриплив. Костите на лицето изглеждаха прекалено остри и изпъкнали, сякаш щяха да пробият кожата му. — Моля те. Помоли ме.

Ема си спомни онзи ден, преди много години, когато Джулиън беше сложил Кортана в ръцете й и тя бе прегърнала острието толкова силно, че й бе оставило белег. Спомни си болката и кръвта. И благодарността.

Беше й дал онова, от което се бе нуждаела тогава. Сега бе неин ред да му даде онова, от което той се нуждаеше.

Вирна брадичка. Може и да болеше до смърт, но щеше да го направи. Аз съм от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал.

— Върви си, Джулиън — заяви, влагайки в думите и последната капчица стомана, която й бе останала. — Искам да си вървиш и да ме оставиш сама.

Макар да я беше помолил да го каже, макар да знаеше, че тя не го иска наистина, Джулиън потръпна, сякаш думите бяха стрели, забили се в кожата му.

Кимна, кратко, отсечено. Обърна се с рязка прецизност. Тръгна си.

Ема затвори очи. Докато стъпките му затихваха по коридора, почувства как болката в парабатайската й руна отслабва и си каза, че няма значение. Това никога вече нямаше да се случи.

Кит се спотайваше в сенките. Не точно защото искаше, беше му приятно да мисли, че е обърнал нова страница и не е толкова склонен да се спотайва и планира подмолни дела, колкото някога.

Което, даде си сметка, не беше съвсем така. Некромантията беше нещо достатъчно подмолно. Може би беше като дървото, паднало в гората: ако никой не знаеше за некромантските ти занимания, биха ли могли да се нарекат подмолни?

Докато притискаше гръб към стената на Института, Кит реши, че вероятно биха.

Беше излязъл навън, за да говори с Джейс, без да си дава сметка, че когато го беше видял да излиза през задната врата, Джейс отиваше при Клеъри, Алек и Магнус. Кит осъзна, че беше налетял на сбогуването им, и се сви неловко в сенките, надявайки се да не го забележат.

Клеъри беше прегърнала Алек и Магнус, а Джейс бе плеснал приятелски длан в тази на Магнус. След това беше сграбчил Алек и двамата бяха останали прегърнати сякаш в продължение на часове или може би години. Бяха се потупвали по раменете, вкопчени един в друг, под одобрителните погледи на Клеъри и Магнус.

Парабатайската връзка определено изглеждаше страшно интензивна, помисли си Кит, докато изпъваше рамене, за да пропъди схващането във врата си. И колкото и да беше странно, от доста време не беше мислил за това да стане парабатай на Тай. Може би защото в момента Тай изобщо не беше в състояние да вземе подобно решение.

А може би беше нещо друго, но той пропъди тази мисъл, докато Алек и Джейс най-сетне се пуснаха. Джейс отстъпи назад и пъхна длан в тази на Клеъри. Магнус вдигна ръце и сините искри, изхвръкнали от пръстите му, започнаха да оформят блещукащите очертания на Портал.

Вятърът, повяващ от него, вдигна облак пръст и писък. Кит присви очи, виждайки едва-едва как Алек и Магнус пристъпват в Портала. Когато вятърът затихна, Алек и Магнус ги нямаше, а Джейс и Клеъри вървяха към Института, уловени за ръка.