Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Не беше трудно да открие стаята на Дру — тя стоеше на прага, тресяща се от нетърпение. Когато зърна Кит, го вкара вътре и затвори вратата зад него и я заключи.

— Не възнамеряваш да ме убиеш, нали? — попита той, повдигайки вежди.

— Ха-ха — каза Дру мрачно и се тръсна върху леглото. Носеше черна рокля тениска, върху която беше нарисувано пищящо лице.

Косата й беше прибрана в плитки, толкова стегнати, че стърчаха перпендикулярно на главата й. Трудно бе да си представи облечената в бизнес костюм жена вамп, която бе преметнала Барнабас Хейл. — Прекрасно знаеш за какво искам да говоря с теб.

Кит облегна гръб на бюрото.

— За Тай.

— Той не е добре — заяви Дру. — Не и така, както изглежда. Не го ли знаеше?

Кит очакваше да заеме отбранителна позиция или да отрече, че се случва нещо необичайно. Вместо това се облегна тежко на бюрото, сякаш беше пуснал голям товар, но краката му все още трепереха от тежестта.

— То е… не знам как… останалите просто не го виждат . — Облекчението от това да изрече думите на глас бе почти болезнено. — Не е добре. Как би могъл да бъде?

Когато Дру проговори отново, гласът й беше по-мек.

— Никой от нас не е добре. Може би това е част от причината. Когато страдаш, понякога е трудно да забележиш, че другите може би страдат различно или по-силно.

— Но Хелън…

— Хелън не ни познава много добре. — Дру подръпна кичур от косата си. — Опитва се — призна. — Но как би могла да забележи, че сега Тай е различен, когато не знае какъв е бил преди? Марк беше погълнат в разни елфически неща, а Джулиън и Ема ги нямаше. Ако някой ще забележи сега, когато нещата се поуспокоиха малко, това е Джулиън.

Кит не беше сигурен как може да опишеш „общество, вероятно на ръба на война“ като „нещата се поуспокоиха“, но имаше чувството, че семейство Блекторн преценяваха тези неща различно от него.

— Искам да кажа, в някои отношения той е добре. Мисля, че това е объркващото. Изглежда така, сякаш се справя и върши обичайните делнични неща. Закусва. Пере дрехите си. Просто единственото, което го поддържа, е…

Кит млъкна, дланите му внезапно се изпотиха. Почти го беше казал. Исусе Христе, едва не бе нарушил обещанието си към Тай само защото Дру беше дружелюбно настроено лице, с което да си поприказва.

— Съжалявам — каза във възцарилата се тишина. Дру го гледаше въпросително. — Нямах нищо предвид.

Дру присви подозрително очи насреща му.

— Обещал си му да не казваш. Окей, защо не се опитам да отгатна, а ти ще ми кажеш дали съм права, или греша?

Кит сви уморено рамене. Невъзможно бе да отгатне.

— Опитва се да се свърже с призрака на Ливи. Историята за Туле ме накара да се сетя за това. Когато умрат, хората продължават да съществуват в други форми. Било като призраци или в други измерения. Ние просто… не можем да ги достигнем. — Тя примига учестено и сведе поглед.

— Да — чу се да казва Кит, сякаш от огромно разстояние. — Това е. Това прави.

— Не знам дали е добра идея. — Дру имаше нещастен вид. — Ако Ливи е продължила напред, ако е на хубаво място, духът й няма да бъде тук, на земята. Казват, че духовете понякога могат да се появят за кратко за нещо важно… или ако ги повикат както трябва.

Кит си помисли за парабатая на Робърт Лайтууд, застанал до погребалната му клада. Нещо важно.

— Бих могла да се опитам да поговоря с него — предложи Дру със слабичко гласче. — Да му напомня, че все още има сестра.

Кит си помисли за вечерта, когато Дру бе дошла заедно с тях, за да преметнат Барнабас. Тай бе изглеждал някак олекнал, щастлив, че тя бе с тях, дори и ако не го признаваше.

— Тази вечер ще отидем… — Не. По-добре да не й казва за Шейд. — Да си набавим последното, от което се нуждаем за магията — излъга бързо. — Ще се срещнем на магистралата в десет часа. Ако се появиш, може да заплашиш да ни издадеш, ако не те вземем с нас.

Дру сбърчи нос.

— Значи, трябва да бъда гадната?

— Хайде де — каза Кит. — Това е шанс да ни командориш за известно време. Не ми казвай, че няма да ти хареса поне малко.

Дру се ухили широко.

— Е, да, вероятно. Окей, разбрахме се. Ще се видим там.

Кит се обърна, за да си отключи и излезе, но поспря и без да поглежда към Дру, каза:

— Цял живот съм лъгал и мамил хората. Защо ми е толкова трудно да лъжа точно този човек? Тай.

— Защото ти е приятел — отвърна Дру. — От каква друга причина се нуждаеш?

Да отвори чекмеджето, където държеше боите си, отново, означаваше нещо за Джулиън. Всяка тубичка с боя криеше различно обещание, свой собствен характер. Тириански пурпур, пруско синьо, кадмиево оранжево, манганово виолетово.