Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Върна се до платното, което предишната нощ бе оставил празно. Пусна тубичките с боя, които беше избрал, върху масата. Титаново бяло. Жълтокафеникава умбра. Неаполитанско жълто.

Това бяха цветовете, които открай време използваше, за да нарисува косата на Ема. Споменът за нея го проряза като нож: начинът, по който беше изглеждала на прага на спалнята си, лицето й — пребледняло, ресниците — осеяни със сълзи като звезди. Ужасно бе да не можеш да докоснеш онзи, когото обичаш, да не можеш да го целунеш и прегърнеш, ала още по-ужасно бе да не си в състояние да го утешиш.

Да си тръгне от Ема, дори след като тя го беше помолила, бе като да се разкъса: емоциите му бяха прекалено нови, оголени и интензивни. Открай време търсеше утеха в ателието си, макар да не бе открил такава предишната нощ, когато да се опита да рисува бе като да се опита да говори чужд език, който никога не беше учил.

Ала сега всичко беше различно. Когато взе четката, тя сякаш бе продължение на ръката му. Когато започна да рисува с дълги, смели движения, знаеше точно какъв ефект търси. Докато образът приемаше очертания, умът му утихна. Болката все още беше там, но той бе в състояние да я понесе.

Не знаеше от колко време рисува, когато на вратата се почука. Доста време беше минало, откакто бе потъвал в замайващото, подобно на сън състояние на артистичното творене; дори в Туле бе имал само малко време с цветните моливи.

Потопи четките, които беше използвал, в чаша вода, и отиде да види кой е. Наполовина очакваше, че е Ема, наполовина се надяваше, че е Ема — но не беше. Беше Тай.

Беше пъхнал ръце в предните джобове на суитшърта си. Погледът му пробяга по лицето на Джулиън.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Джулиън загледа как брат му обикаля бавно из стаята, разглеждайки рисунките, преди да спре пред новото платно. Тай отдавна искаше ателието за офис или тъмна стаичка, но Джулиън упорито го пазеше за себе си.

Не че забраняваше на Тай да влиза в него. Когато Тай беше по-малък, заниманията с бои и лист хартия поглъщаха вниманието му в продължение на часове. Никога не рисуваше нищо конкретно, но имаше отличен усет към цветовете… не че Джулиън беше пристрастен. Всичките му рисунки бяха интензивни вихрушки от преплетени цветове, толкова ярки и дръзки, че сякаш щяха да изскочат от листа.

Тай гледаше платното на Джулиън.

— Това е мечът на Ливи. — Не прозвуча подразнено… по-скоро като въпрос, сякаш не беше сигурен защо Джулиън би го рисувал.

Сърцето на Джулиън прескочи един удар.

— Мъчех се да измисля какво я символизира най-добре.

Тай докосна златния медальон на врата си.

— Той винаги ме кара да мисля за Ливи.

— Това… това е добра идея. — Джулиън се облегна на островчето в средата на стаята. — Тай. Знам, че не бях до теб, след като Ливи умря, но сега съм тук.

Тай беше взел една неизползвана четка. Прокарваше пръсти по косъмчетата й, сякаш изгубен в усещането. Джулиън мълчеше: знаеше какво мисли Тай.

— Вината не е твоя. Инквизиторът те отпрати.

— Независимо дали вината беше моя, или не, не бях тук — отвърна Джулиън. — Ако искаш да говориш с мен за нещо сега, обещавам да те изслушам.

Тай вдигна очи, мимолетният му сив поглед беше като леко докосване.

— Винаги сме можели да разчитаме на теб, Джулс. Ти правеше всичко за нас. Ръководеше целия Институт.

— Аз…

— Сега вие може да разчитате на мен. — Тай остави четката. — Трябва да вървя. Кит ме чака.

Когато Тай си тръгна, Джулиън се отпусна на столчето пред едно празно платно. Гласът на Тай отекваше в ума му, докато се взираше с невиждащ поглед пред себе си.

Ти ръководеше целия Институт.

Спомни си Хорас и решимостта му целият нефилимски свят да го види как разговаря с краля на тъмните феи. Преди не беше разбирал защо. Без емоциите си, не бе в състояние да проумее причините на Хорас. Сега обаче те му бяха ясни и знаеше, че да го спре, е още по-важно, отколкото си беше мислил.

Спомни си стария кабинет на Артър, часовете, които беше прекарвал там призори, съчинявайки и отговаряйки на писма. Тежестта на печата на Института в ръката му. Печатът, който сега беше в кабинета на Ейлийн и Хелън. Бяха взели от кабинета на Артър онова, което би могло да им помогне в новата им работа. Само че не знаеха за тайните чекмеджета в бюрото на Артър, а Джулиън не беше там, за да им каже.

Ти ръководеше целия Институт.

В онези чекмеджета се намираха грижливо съставените от него списъци с имена — всеки важен долноземец, всеки член на Съвета, всеки ловец на сенки от всеки Институт.