Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Обърна се и притисна гръб до дървото на вратата. Погледна го за първи път, откакто бяха в библиотеката.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим? Не можем да живеем, без да си говорим или дори да мислим един за друг. Невъзможно е.

Джулиън не помръдваше. Ема се опиваше от гледката му, като алкохолик, обещаващ си, че това е последната му бутилка. Толкова дълго се бе държала само защото си беше повтаряла, че когато магията бъде отменена, ще си го върне. Дори не като романтичен партньор, а като Джулс: най-добрия й приятел, нейния парабатай.

Ала може би просто бяха сменили една клетка с друга.

Зачуди се дали той си мисли същото. Лицето му вече не беше безизразно: то преливаше от цвят, от емоции; изглеждаше зашеметен, сякаш беше излязъл твърде бързо от гмуркане надълбоко и бе в плен на агонията на кесонната болест.

Взе лицето й в шепите си. Дланите му се извиха около бузите й: държеше я с леко, нежно удивление, което Ема свързваше с благоговейното отношение към скъпоценни и чупливи предмети.

Коленете й омекнаха. Невероятно, помисли си. Омагьосаният Джулиън можеше да целува голата й кожа и тя се чувстваше празна отвътре. Този Джулиън — истинският Джулиън — докосваше леко лицето й и тя бе завладяна от толкова силен копнеж, че почти болеше.

— Трябва да го направим. В Аликанте, преди да отида при Магнус и да го помоля да ми направи магията, беше, защото знаех… — Той преглътна мъчително. — След като почти… на леглото… почувствах руната ми да гори.

— Затова ли избяга от стаята?

— Усещах проклятието. — Джулиън наведе глава. — Руната ми гореше. Виждах пламъците под кожата си.

— Не спомена нищо за това.

Мислите на Ема бушуваха, спомни си какво бе казала Даяна в Туле: Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв.

— Едва сега за първи път има значение. — Ема виждаше всичко, което преди бе невидимо за нея: сенките под очите му с цвят на синини, линиите от напрежение, врязали се около устата му. — Преди това се намирах под въздействието на магията или пък бяхме в Туле, където не можеше да се случи нищо. Там не бяхме парабатаи.

Ема улови лявата му китка и той потръпна, ала не бе от болка, знаеше тя инстинктивно. Беше интензивността на всяко докосване, тя също го усещаше, като екота на камбана.

— Съжаляваш ли, че Магнус развали магията?

— Не — отвърна той незабавно. — Точно сега трябва да бъда във върхова форма. Трябва да мога да помогна с това, което се случва. Магията ме превърна в някой, когото не искам да бъда. Някой, когото не харесвам, нито му имам доверие. А не мога да допусна някой, на когото нямам доверие, да бъде близо до теб… близо до децата. Вие означавате твърде много за мен.

Ема потрепери, без да пуска китката му. Дланите му бяха грапави до бузите й; миришеше на терпентин и сапун. Струваше й се, че умира; беше го изгубила, върнала си го бе обратно, а сега отново го губеше.

— Магнус ни каза, че разполагаме с малко допълнително време. Просто трябва да… да постъпим както ни каза. Да стоим далече един от друг. Това е единственото, което бихме могли да направим засега.

— Не искам да стоя далече от теб — прошепна тя.

Очите му бяха приковани в нея, наситено сини като морско стъкло. Тъмни като небето в Туле. Гласът му беше сдържан, тих, ала неприкритият глад в очите му бе като вик.

— Може би ще ни е по-леко, ако се целунем един последен път — каза дрезгаво.

Нима някой, умиращ от жажда, отказваше вода? Всичко, което Ема трябваше да стори, бе да кимне, и те се сблъскаха с такава сила, че вратата на стаята й издрънча в касата. Всеки би могъл да мине по коридора и да ги види, знаеше Ема. Не я беше грижа. Вкопчи се в косата, в гърба на ризата му; главата й се удари във вратата, когато устните им се сляха.

Отвори уста под неговата, карайки го да простене и да изругае, и да я повдигне от земята, притискайки я към себе си толкова силно, сякаш би могъл да натроши костите им и да ги слее в един-единствен скелет. Ръцете й стискаха ризата му в шепи; пръстите му обхождаха тялото й, заровиха се и косата й. Ема си даваше сметка колко близо бяха до нещо наистина опасно… усещаше напрежението в тялото му, не от усилието да я държи, а да се сдържа.

Потърси опипом бравата зад себе си. Натисна я. Вратата се отвори зад нея и те се откъснаха един от друг, препъвайки се.

Беше като да смъкнат кожата от тялото й. Наполовина в стаята си, Ема се вкопчи във вратата, сякаш тя бе единственото, което й помагаше да се задържи на крака.