Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Окей. Ще отида да се обадя на Изи, за да й кажа, че се прибираме. — Той хвърли поглед към Ейлийн и Хелън. — Не бих отказал малко помощ със събирането на багажа. Магнус все още не е достатъчно добре.

Лъже, за да ги накара да излязат от стаята , помисли си Ема. Не беше трудно да разчете безмълвното общуване между Алек и Магнус. Зачуди се дали другите виждаха същото с нея и Джулиън. Беше ли очевидно, че си говорят без думи? Не че го бяха правили, откакто се бяха върнали от Туле.

Магнус понечи да се обърне към Ема, но Джулиън поклати леко глава.

— Ема знае. Може да остане.

Магнус се облегна назад, докато останалите излизаха от стаята. След миг в нея останаха само те тримата: Ема, Джулиън и Магнус. Магнус гледаше безмълвно двамата ловци на сенки, местейки нетрепващи очи между тях.

— Кога каза на Ема за магията, Джулиън? — попита най-сетне. Гласът му бе измамливо безизразен, но Ема подозираше, че зад въпроса се крие повече, отколкото личеше на пръв поглед.

Тъмните вежди на Джулиън се сбърчиха.

— Веднага щом можах. Тя знае, че искам да я развалиш.

— А. — Магнус се облегна в дивана. — Умоляваше ме да направя магията. Беше отчаян и се намираше в опасност. Сигурен ли си, че искаш да я разваля?

На ярката слънчева светлина очите на Джулиън имаха цвета на тропически океан върху корицата на списание. Носеше тениска с дълъг ръкав, която подхождаше на цвета им, и беше толкова красив, че сърцето на Ема потрепна.

Ала това беше красотата на статуя. Лицето му бе почти напълно безизразно и тя не можеше да прочете нищо върху него. Едва бяха разговаряли от онази нощ в стаята й.

Може би беше минало толкова време, че той вече не помнеше какво означава да има чувства; може би вече не го искаше. Може би я мразеше. Може би щеше да бъде по-добре, ако я мразеше, но Ема не можеше да повярва, че би било по-добре никога вече да не почувства каквото и да е.

След мъчителен миг на мълчание Джулиън вдигна левия си ръкав. Беше свалил превръзките от ръката си и я протегна към Магнус.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

Цветът се отцеди от лицето на Магнус.

— Господи.

— Изрязах го върху ръката си, докато бяхме в Туле. Когато си върнах емоциите, осъзнах колко нещастен съм бил без тях.

— Това е… брутално. — Магнус беше видимо разтърсен. Косата му беше доста рошава, помисли си Ема. Рядкост бе да видиш Магнус без съвършено оформена прическа. — Но предполагам, че ти открай време си решителен. Докато ви нямаше, говорих с Хелън и тя потвърди, че дълго време си ръководил Института съвсем сам. Прикривал си Артър, който никога не се съвзел от преживяното в елфическите земи.

— Какво общо има това с магията? — попита Джулиън.

— Звучи ми така, сякаш открай време си бил принуден да вземаш трудни решения — отвърна Магнус. — За себе си и за хората, които обичаш. Това ми се струва поредното трудно решение. Все още знам по-малко, отколкото би ми се искало, за изхода от парабатайското проклятие. Един мой приятел обаче го проучва и от него разбирам, че опасността е съвсем истинска. — Лицето му придоби изражение на болка. — Може би ще е по-добре да си останеш така.

— Не, няма да е — отвърна Джулиън. — И знаеш, че това не е емоционален избор. — Въпреки горчилката в думите, тонът му беше безизразен. — Без емоциите, без чувствата ми, ставам по-лош ловец на сенки. Вземам по-лоши решения. Не бих се доверил на някой, който не изпитва нищо към никого. Не бих искал такъв човек да взема решения, които засягат другите. А ти?

Магнус придоби замислено изражение.

— Трудно е да се каже. Ти си много умен.

По нищо не личеше комплиментът да е имал какъвто и да било ефект върху Джулиън.

— Невинаги съм бил умен по начина, който имаш предвид. Откакто навърших дванайсет, когато баща ми загина и децата станаха моя отговорност, трябваше да се науча да лъжа. Да манипулирам. Ако това означава да съм умен, значи, е така. Ала знаех къде да спра .

Магнус повдигна вежди.

— Джулиън без чувства — обади се Ема — не знае къде да спре.

— Хареса ми идеята ти по-рано — каза Магнус, гледайки Джулиън любопитно. — Да организираме съпротива. Защо не настоя повече?

— Защото Джейс има право. Възможно е да бъдем предадени. Обикновено бих могъл да се справя с това. Да измисля решение. Но не и в това състояние. — Той докосна слепоочието си и се намръщи. — Смятах, че без чувства мисълта ми ще е по-трезва. Ала всъщност е обратното. Изобщо не мога да мисля. Не и както трябва.

Магнус се поколеба.