Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Кийрън се взираше в ръката си, вдигната на сантиметри от яката на Марк. Гледаше като хипнотизиран мястото, където кожите им се докоснаха, пръстите си до ключицата на Марк, плъзнали се, за да помилват гърлото му, линията на челюстта му.

— Искаш да кажеш, че изпитваш благодарност?

Марк улови ръката му и я поднесе към гърдите си, притискайки отворената й длан към разтуптяното си сърце.

— Това на благодарност ли ти прилича?

Кийрън го гледаше с широко отворени очи и ето че Марк отново беше в Лова, намираше се на зелен хълм под дъжда, с ръцете на Кийрън около себе си. Обичай ме. Покажи ми.

— Кийрън — прошепна и го целуна.

От Кийрън се изтръгна тих дрезгав вик и като го улови за ръкавите, той го притегли към себе си. Ръцете на Марк се обвиха около шията му, привличайки го надолу към целувката, устните им се сляха и Марк вкуси споделения им дъх, еликсир от страст и копнеж.

Най-сетне Кийрън се откъсна от целувката. Усмихваше се широко, невъобразимо щастлива усмивка, която, подозираше Марк, никой друг освен него не беше виждал. Стиснал Марк над лактите, той го накара да отстъпи назад, докато гърбът му не се опря в един скален блок. Приведе се над него и устните му откриха бясно туптящия пулс върху шията на Марк и го засмукаха нежно, докато Марк не простена, заравяйки ръце в копринената му коса.

— Убиваш ме. — Тих смях се надигна в гърдите на Марк.

Кийрън се изкиска и ръцете му се плъзнаха под ризата на Марк, помилваха гърба му, проследиха белезите върху лопатките му. Марк отвърна на допира му. Прокара пръсти през косата му, погали лицето му, сякаш искаше да направи карта на извивките му, оставяйки пръстите си да докосват кожата, която си спомняше като сън: чувствителното гърло на Кийрън, ключицата, китките, красивия и незабравен релеф, който мислеше, че е изгубил. Ниски, дрезгави стонове се изтръгнаха от Кийрън, когато Марк пъхна ръце под тениската му, милвайки голата му кожа, копринената коравина на гладкия му стомах, извивките на ребрата му.

— Моят Марк — прошепна Кийрън, докосвайки го по косата, по бузата. — Обожавам те.

Te adoro, Mark.

Кожата на Марк се вледени, изведнъж всичко му се стори нередно. Свали рязко ръце и се дръпна от Кийрън. Струваше му се, че не може да си поеме дъх.

— Кристина.

— Кристина не е това, което ни разделя — каза Кийрън. — Тя е онова, което ни свързва. Всичко, което сме изрекли, всички начини, по които сме се променили…

— Кристина — повтори Марк и се изкашля, защото тя стоеше пред тях.

Кристина имаше чувството, че лицето й всеки момент ще лумне в пламъци. Беше дошла, за да каже на Марк и Кийрън, че двете с Ейлийн са готови да застъпят на стража, без през ум да й мине, че може да прекъсне интимен момент.

Когато свърна зад скалата, се беше вкаменила… толкова силно й беше напомнило за първия път, когато ги беше видяла заедно. Кийрън, притиснат в Марк, телата им — долепени, заровили ръце в косите на другия, целуващи се така, сякаш никога не биха могли да спрат.

Аз съм ужасна идиотка , помисли си тя. Сега и двамата я гледаха: Марк изглеждаше покрусен, Кийрън — странно спокоен.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Дойдох само за да ви кажа, че смяната ви свършва, но ще… ще си вървя.

— Кристина. — Марк пристъпи към нея.

— Не си отивай — каза Кийрън. Беше настояване, не молба: в гласа му имаше наситена тъмнина, бездънен копнеж. И макар да нямаше причина да го послуша, Кристина се обърна бавно, за да ги погледне.

— Наистина мисля, че е по-добре да си вървя. Не смятате ли?

— Наскоро един мъдър човек ме посъветва да не мълча за онова, което искам — каза Кийрън. — Желая те и те обичам, Кристина, така, както те желае и обича и Марк. Остани с нас.

Кристина не бе в състояние да помръдне. Отново си спомни първия път, когато ги беше видяла заедно. Желанието, което беше изпитала. Тогава си бе помислила, че иска нещо като онова, което те имат, че иска същата страст за себе си и някое неизвестно момче, чието лице не познаваше.

Ала много отдавна в сънищата й не се бе появявало лице, което да не принадлежи на Марк или Кийрън. Отдавна не си беше представяла как две очи с еднакъв цвят потъват в нейните. Не беше искала нещо подобно на онова, което имаха те: искала бе тях .

Погледна към Марк, който изглеждаше уловен между надежда и ужас.

— Кийрън — каза и гласът му потрепери. — Как може да я молиш за подобно нещо? Тя не е елф, никога вече няма да ни проговори…

— Вие сте тези, които ще ме изоставят. — Собственият й глас прозвуча чужд в ушите й. — Обичате се и си принадлежите. Ще ме изоставите и ще се върнете в земите на елфите.