Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Започваше да се чуди дали проблемът не е у него: дали човешката и елфическата му половина нямаха различни идеи за любовта и романтиката. Дали половината от него искаше Кийрън и свободата на небето, а другата копнееше за Кристина и великолепието и отговорността на ангелите, крачещи по земята.

Беше достатъчно, та на човек да му се прииска да отиде в градината със статуите и да си заблъска главата във Вергилий.

Не че той беше направил нещо такова.

— Може би ще е по-добре да поговорим, Марк — обади се Кийрън. Ярка луна се издигаше в небето и светлината й превръщаше тъмния океан в огледало от сребристочерно стъкло, цвета на очите на Кийрън. Нощната пустиня бе изпълнена с песента на цикадите. Кийрън вървеше до Марк, сплел ръце зад гърба си. Облечен с дънки и тениска, имаше измамливо човешки вид. Беше отказал да носи нефилимска униформа. — Това да се пренебрегваме определено не помага.

— Липсваше ми — каза Марк. Нямаше смисъл да не бъде откровен. — И не исках да те пренебрегвам или да те нараня. Извинявам се.

Кийрън вдигна изненадано разноцветните си очи, черно и сребърно.

— Няма за какво да се извиняваш, Марк. — Той се поколеба. — Както казват в света на смъртните, доста неща ми бяха на главата.

Марк скри една усмивка в сумрака. Дразнещо сладко бе, когато Кийрън използваше съвременни изрази.

— Знам, че и с теб беше така — продължи Кийрън. — Боеше се за Джулиън и Ема. Разбирам. И все пак не мога да възпра егоистичните си мисли.

— Какви егоистични мисли? — попита Марк.

Бяха близо до паркинга, между статуите, които Артър Блекторн беше платил да бъдат доставени тук преди години. Някога те бяха стояли в градините на имението „Блекторн“ в Лондон. Сега Софокъл и останалите обитаваха това късче от пустинята с изглед към води, безкрайно далече от Егейско море.

— Вярвам в каузата ви — бавно каза Кийрън. — Вярвам, че членовете на Кохортата са зли — или най-малкото, жадни за власт — хора, които търсят зли решения на проблемите, родени от техните страхове и предразсъдъци. Но въпреки това ми е трудно да не чувствам, че никой не го е грижа за добруването на моята родина. Земите на феите. Те бяха — те са — място, в което има добри и прекрасни неща, заедно с опасностите и изпитанията. Знам, че беше пленник там, но ми се ще да мисля, че успя да видиш и нещо добро в тях, така както видя нещо добро и у мен.

— У теб има много добро, Кийрън.

Кийрън погледна неспокойно към океана.

— Баща ми беше лош владетел, а Обан ще бъде още по-лош и от него. Представи си какво би могъл да стори един добър крал със земите на феите. Страхувам се за живота на Адаон, страхувам се и за съдбата на елфическите земи без него. Ако брат ми не може да властва там, каква надежда има за земите ми?

— Може да има друг крал, друг елфически принц, който е достоен — рече Марк. — Може да бъдеш ти.

— Забравяш какво видях в езерото. Как нараних хората. Как нараних теб. Не съм достоен да бъда крал.

— Кийрън, сега ти си друг човек, също като мен. — Марк почти можеше да чуе гласа на Кристина, мекия начин, по който открай време защитаваше Кийрън… Никога не го оправдаваше, просто го разбираше. Обясняваше. — В Лова бяхме отчаяни, а отчаянието прави хората коравосърдечни. Ала ти се промени… Видях те да се променяш още преди да се бе докоснал до водите на езерото. Видях колко добър си бил, докато си живял в Двора на баща си, и колко си бил обичан заради добротата ти, и макар Дивият лов да забули тази доброта, не можа да я изтрие. Откакто се върна от Сколоманса, не си бил нищо друго, освен добър с мен, с Кристина, със семейството ми.

— Езерото…

— Не е само езерото. То разкри онова, което вече беше там. Разбираш какво означава някой друг да страда и че чуждата болка с нищо не се различава от твоята. Повечето крале никога не успяват да разберат какво представлява истинската емпатия. Помисли си какво би било, ако елфическите земи имат владетел, който го разбира.

— Не съм сигурен, че имам такава вяра в себе си — каза Кийрън тихичко, гласът му беше приглушен като вятъра над пустинята.

— Аз имам такава вяра в теб — заяви Марк.

При тези думи Кийрън се обърна изцяло към него. Изражението му беше открито по начин, който Марк не беше виждал отдавна, изражение, което не скриваше нищо — нито страха, нито съмненията му, нито прозрачността на обичта му.

— Не знам… Боях се, че съм убил вярата ти в мен, а с нея и връзката между нас.

— Кийр — каза Марк и видя как Кийрън потрепери при звука на това отдавнашно обръщение. — Днес ти се изправи и предложи всичките си сили като принц и елф, за да спасиш моето семейство. Как е възможно да не знаеш какво изпитвам?