Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Първата му мисъл бе, че трябва да застане пред Ема, да се опита да я защити от развалините на слънцето. Втората беше откъслечен спомен за стихотворение, което беше научил от чичо си. Не идваше след утрото денят.

Слънцето беше алено-черен въглен, сияещ мътно на фона на море от перести облаци. Хвърляше грозна червеникавокафява светлина, сякаш гледаха света през кървава вода. Въздухът беше тежък и носеше вкуса на пръст и бакър.

Намираха се, предположи Джулиън, на „Уест Бродуей“. Днес улицата бе много по-празна от предишната нощ. От време на време някоя сянка се прокрадваше между сградите, а колкото и да беше учудващо, минимаркетът, в който се предлагаха кървави млечни шейкове, беше отворен. Нещо седеше зад щанда и четеше старо списание, но нямаше очертанията на човешко същество.

Горещият вятър разнасяше боклуци по улицата. Понякога времето в Лос Анджелис също беше такова, когато вятърът идваше откъм пустинята. Жителите на Лос Анджелис го наричаха „дяволски вятър“ или „вятър убиец“. Може би в Туле той духаше през цялото време.

— Готови ли сте?

Даяна преметна крак над един от мотоциклетите и махна към другия.

Джулиън никога не беше карал мотор. Беше готов да се пробва, но Ема вече се беше качила. Закопча коженото яке, което беше взела от гардероба, и го повика с пръст.

— Марк ми показа как се кара мотор. Забрави ли?

Джулиън не беше забравил. Не беше забравил колко беше ревнувал от Марк… Марк, който можеше да флиртува непринудено с Ема. Който можеше да я целува и прегръща, докато Джулиън трябваше да се държи с нея като с бомба, която щеше да избухне, ако я докоснеше. Ако се докоснеха един друг.

Но не и тук, напомни си той. Това място може и да беше ад, но тук те не бяха парабатаи. Седна зад нея и обви ръце около кръста й. Беше втъкнала един пистолет в колана си, също като него.

Тя посегна и погали сключените му върху колана й ръце. Той се наведе и я целуна по тила.

По тялото й пробяга тръпка.

— Достатъчно — каза Даяна. — Да вървим.

Тя потегли и Ема запали техния мотор, като стисна съединителя и натисна копчето на стартера. Двигателят изрева и те се понесоха след Даяна по празната улица. Даяна насочи мотора си към един хълм. Ема се наведе ниско и Джулиън стори същото.

— Дръж се! — изкрещя тя на вятъра и мотоциклетът се отлепи от земята и се издигна във въздуха.

Земята се отдалечи под тях и ето че летяха с Даяна до себе си. Джулиън нямаше как да не си помисли за Дивия лов, носещ се във въздуха над заспала Англия по път от вятър и звезди.

Ала това беше различно. От тук ясно можеше да види пълната разруха в града. Небето беше пълно с реещи се тъмни фигури — други летящи мотоциклети и демони, излезли посред бял ден, защитени от мътното слънце и гъстите облаци. На много места горяха огньове, от квартала „Миракъл Майл“ се издигаше пушек. Улиците около Бевърли Хилс бяха запушени и наводнени, образуващи нещо като крепостен ров около Бел Еър, и докато прелитаха оттам, Джулиън се загледа в бушуващата вода. Огромно морско чудовище, ужасяващо и гърбаво, се тътрузеше покрай крепостния ров с помощта на пипалата си. То отметна глава назад и изрева и Джулиън зърна черна зейнала паст, пълна със зъби като на акула.

Прелетяха над „Уилшър“, който се беше превърнал в булевард на ужасите. Джулиън зърна един човек, музикант, висящ както кукла на конци, направени от собствените му нерви и кръвоносни съдове, и принуден да свири на мандолина, докато пищеше в агония. Един демон се беше излегнал зад покрита сергия, на която се продаваха ксилофони от човешки ребра, друг (масивна едноока змия) се беше усукал около щанд за „лимонада“, където вампири се приближаваха, за да получат резен лимон и глътка от пищящ ужасен човек.

Джулиън затвори очи.

Когато отново ги отвори, летяха на север над магистралата покрай морето. Поне тя беше почти празна, макар да можеха да надникнат в развалините на някога богаташките къщи, осеяли бреговете на Малибу. Сега дворовете им биха буренясали, басейните бяха или празни, или пълни с черна вода. Дори океанът изглеждаше различно. На мътната дневна светлина водата беше черна и кипяща, не се виждаха нито риби, нито водорасли.

Джулиън усети как Ема се напрегна. Вятърът отнесе думите й, но той долови достатъчно, за да разбере: „Джулиън… Институтът “.

Погледна на изток и ето го и него, техния Институт, стъкло, камък и стомана, издигащи се сред ниската растителност на планините Санта Моника. Сърцето му се сви от копнеж. Изглеждаше така познат, дори под червено-оранжевото адско сияние на умиращото слънце.