Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Искрица надежда лумна в сърцето на Ема.

— Той ми го даде и в нашия свят. Възможно е да подейства и тук, ако Теса все още притежава другия.

Ливи не отговори. Ема имаше чувството, че отдавна бе престанала да вярва, че каквото и да било си струва да се опита.

— Нека просто пробваме — каза и чукна лявата си ръка в една от каменните колони.

Стъклената част на пръстена се строши, а металът потъмня, изцапан сякаш с петна от ръжда или кръв. Обковката, която беше държала стъклото, изчезна… сега пръстенът беше просто метална халка. Ливи изпусна дъха си.

— Истинска магия. Толкова отдавна не съм виждала такава.

— Изглежда добър признак — рече Джулиън. — Ако Теса все още е тук, възможно е да притежава сили, които все още действат.

Беше надежда, тънка като нишка от паяжина, в която да се вкопчим — помисли си Ема. — Ала с какво друго разполагаме?

Ливи отиде до едно от бюрата и се върна с телефона на Ема.

— Вземи — подаде й го мъничко неохотно.

— Задръж го, ако искаш — каза Ема. Знаеше, че Джулиън я гледа, повдигнал изненадано вежди. — Наистина…

— Батерията скоро ще падне — отвърна Ливи, ала в гласа й имаше още нещо, нещо, което говореше, че снимките от живота, който й беше отнет, й причиняват болка. — Тай е израснал толкова красив. Момичетата сигурно са луди по него. Или момчетата — добави с коса усмивка, която бързо угасна. — Както и да е. Ти го вземи.

Ема прибра телефона в джоба си. Докато Ливи се обръщаше, на Ема й се стори, че зърва крайчето на черен Знак под яката на тениската й. Примига… нали тук нямаше никакви Знаци?

Приличаше на извивката на руна за траур.

Ливи се тръшна обратно на дивана.

— Е, няма смисъл да чакаме тук — заяви. — Само ще се изнервим. Вървете да поспите. Ако до утре следобед не се случи нищо, ще измислим друг план.

Ема и Джулиън се отправиха към вратата, но той се поколеба на прага.

— Чудех се… Това място по-добро ли е денем?

Ливи, която изучаваше ръцете си и белезите по тях, вдигна очи и за миг те припламнаха в познатото блекторновско синьо.

— Само почакай да видиш.

Пижамите очевидно не бяха на мода в Туле. Изкъпан, Джулиън седеше на леглото по анцуг и тениска и се взираше в закования с метал прозорец, върху който бяха изрисувани сребърни звезди. Мислеше за Марк. Докато беше пленник на Дивия лов, той всяка нощ бе наричал светлинките в небето над себе си на братята и сестрите си.

В Туле звездите не се виждаха. Какво ли правеше Ливи? Как ги беше запомнила всичките? Или болеше по-малко да се опита да забрави? Марк бе мислил, че братята и сестрите му са щастливи без него. Ливи знаеше, че са мъртви или покорени с магия. Кое беше по-лошо?

— Не ни попита — каза, когато Ема излезе от банята по потниче и боксерки. — Ливи… не попита за нашия свят. Нищичко.

Ема се отпусна на леглото до него. Беше прибрала косата си на плитка. Джулиън усещаше топлината, която се излъчваше от нея, и миризмата на сапун върху кожата й. Вътрешностите му се свиха.

— Нима можеш да я виниш? Нашият свят не е съвършен. Но не е този. Не е свят с цял куп рождени дни, които е пропуснала, израствания, които не е видяла, утеха, която не е получила.

— Тук обаче е жива.

— Джулиън. — Ема докосна леко лицето му. Той копнееше да се отпусне под допира й, но се сдържа с усилие, от което цялото му тяло се напрегна. — Тук тя оцелява.

— Нима има разлика?

Ема го изгледа, преди да свали ръка и да се облегне на възглавниците.

— Знаеш, че има.

Тя се отпусна на една страна, няколко кичура се бяха изплъзнали от плитката й, златни на фона на белите възглавници. Очите й имаха цвета на полирано дърво, тялото й бе извито като цигулка. Джулиън жадуваше да вземе скицника и да я нарисува, както правеше винаги когато чувствата му към нея станеха прекалено силни. Сърцето му изригваше в бои и цветове, защото той не можеше да изрече думите.

— Искаш ли да спя на пода?

Гласът му беше дрезгав, е, нищо не можеше да направи по този въпрос.

Тя поклати глава, все така взирайки се в него с огромни очи.

— Мислех си — започна. — Ако тук няма нефилимска магия… Ако серафимските ками не действат, нито ангелската магия…

— Значи, парабатайската ни връзка вероятно е разкъсана — довърши той. — И аз си го помислих.

— Не можем да бъдем сигурни обаче. Искам да кажа, бихме могли да се опитаме да направим нещо, да накараме нещо да се случи, както изгорихме църквата…

— Едва ли е особено добра идея да експериментираме с палежи.