Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Слушай, Камерън…

Ала не беше Камерън. Беше Ливи.

Беше свалила патрондаша си, но иначе изглеждаше съвсем същата. Светлината в стаята бе по-ярка и той видя сенките под очите й.

— Камерън каза, че си помолил за скицник и моливи — каза тя почти шепнешком.

Джулиън не помръдна. Струваше му се, че и най-малкото движение може да я подплаши, сякаш се опитваше да примами боязливо горско създание да се приближи.

— Искаш ли да видиш?

Протегна й скицника, тя го взе и го прелисти бавно, а после по-бързо. Ема беше седнала, прегърнала една от възглавниците.

Ливи върна скицника на Джулиън. Гледаше надолу и той не можеше да види лицето й, единствено тъмните й ресници. Усети как го жегва разочарование.

Не ми вярва, рисунките не означават нищо за нея. Аз съм никой за нея.

— Никой не рисува като брат ми. — Ливи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Вдигна глава и погледна Джулиън със смесица от болка и надежда. — Но ти го правиш.

— Помниш ли, когато беше на девет години и аз се опитах да те науча да рисуваш? — попита Джулиън. — А ти счупи всичките ми моливи.

Нещо почти като усмивка подръпна крайчеца на устните й и за частица от секундата тя бе познатата им Ливи, въпреки белезите и черните кожени дрехи. Миг по-късно сякаш надяна маска и отново стана различна Ливия, една Ливия, която предвождаше бунтовници, воин, покрит с белези.

— Не е нужно да се опитваш да ме убеждаваш повече. — Извърна се, движенията й станаха отново точни и войнишки. — Ще ви чакам в главния офис след един час.

— С теб излизахме ли изобщо в този свят? — попита Ема. — Нали се сещаш, ти и аз.

Камерън едва не полетя по металните стъпала. Намираха се във въздушния лабиринт от стълби и пътеки, който кръстосваше вътрешността на „Брадбъри“.

— Естествено, че не!

Ема се почувства леко жегната. Знаеше, че не е нищо важно, с оглед на всичко, но понякога ти се иска да се фокусираш върху нещо тривиално, за да отклониш мислите си от апокалипсиса. Камерън в нейния свят й бе почти смущаващо отдаден, непрекъснато идваше, след като скъсаха, пращаше й любовни бележки и цветя, и снимки на тъжни лами.

— Ти открай време беше с Джулиън — добави Камерън. — Във вашия свят не сте ли заедно?

— Аз съм тук — обади се Джулиън с измамливо мекия си тон, който означаваше, че е подразнен.

— Ами да — рече Ема. — Ние ту се събираме, ту се разделяме. Просто двамата с теб излизахме заедно за малко.

— Тук нямаме време за такива лични драми — каза Камерън. — Трудно е да се съсредоточиш върху любовния си живот, докато бягаш от гигантски паяци.

Тукашният Камерън беше доста забавен, помисли си Ема. Ако беше толкова остроумен у дома, може би връзката им щеше да продължи по-дълго.

— Когато казваш „гигантски“, колко гигантски точно? — попита го. — По-големи от контейнери за боклук?

— Не и бебетата — отвърна Камерън със страховита усмивка. — Стигнахме… влизайте и недей да казваш на Ливи, че с теб сме излизали заедно във вашия свят, защото е странно.

Откриха Ливи в друг преустроен офис — този някога очевидно е бил по-скоро нещо като мансарда, просторен и вероятно пълен със светлина, преди прозорците да бъдат заковани. По стените ивици от тухли се редуваха с полирано дърво, а между закованите прозорци висяха десетки ретро етикети, рекламиращи калифорнийски ябълки, круши и портокали. Четири лъскави, модерни дивана образуваха квадрат около стъклена масичка. Ливи се беше разположила на един от тях и отпиваше от чаша, пълна с нещо тъмнокафяво.

— Това не е алкохол, нали? — Джулиън звучеше ужасен. — Не бива да пиеш.

— Утре и ти ще пиеш — каза Ливи и посочи бутилката „Джак Даниълс“ върху стъклената масичка. — Просто за твое сведение. — Тя махна с ръка. — Седнете.

Ема и Джулиън се настаниха на дивана срещу нея. В стаята имаше и камина, но решетката беше запушена с метал преди известно време. Някой с чувство за хумор беше нарисувал пламъци върху метала. Твърде жалко. На Ема един огън би й се харесал. Би било нещо естествено.

Ливи завъртя чашата в покритите си с белези ръце.

— Вярвам ви — заяви тя. — Действително сте тези, които твърдите. Което означава, че знам какво ще ме попитате.

— Да. — Джулиън се прокашля. — Марк? Тай? Хелън и Дру…

— Но освен това вероятно искате да се махнете от тук — прекъсна го Ливи. — При положение че сте се озовали в Туле погрешка, а вашият свят звучи като много по-добро място.

— Трябва да се приберем — потвърди Ема. — У дома има хора, които може да пострадат или дори да бъдат убити, ако не се върнем…