Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Чувствам всичко — каза отчаяно. — Чувствам онова, което някога чувствах.

Тя се отдръпна от него.

— А аз може би не.

— Ема…

Не пристъпи към нея. Тя имаше право на лично пространство. Трябва да беше потиснала толкова много думи, докато той беше под въздействието на магията, думи, които би било напълно безсмислено да каже на безчувственото му Аз. Можеше да си представи какъв самоконтрол трябва да й е бил нужен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме нарани. Нарани ме ужасно. — Тя си пое разтърсваща глътка въздух. — Знам, че беше заради една магия, но ти избра да си я направиш, без да се замислиш как ще се отрази това на мен или на семейството ти, нито на ролята ти като ловец на сенки. И ми е неприятно да ти кажа всичко това сега, защото се намираме в това ужасно място и ти току-що откри, че сестра ти е жива в известен смисъл и изглежда като Лудия Макс, което всъщност е доста готино, но това е единственото място, в което мога да ти го кажа, защото, когато се приберем у дома, ако изобщо се приберем някога, теб няма да те е грижа. — Тя замълча за миг, дишайки така, сякаш бе тичала. — Окей. Добре. Отивам да си взема душ. Ако дори само си помислиш да ме последваш в банята, за да говорим, ще те застрелям.

— Нямаш пистолет — изтъкна Джулиън.

Определено не помогна — Ема отиде решително в банята, затръшвайки вратата зад себе си. Миг по-късно се разнесе звук на течаща вода.

Джулиън се отпусна върху леглото. След като в продължение на толкова дълго време душата му сякаш бе увита в памук, тази нова оголеност на чувствата му бе като бодлива тел, врязваща се в сърцето му всеки път когато то се издуеше, щом си поемеше дъх. Ала не беше само болка. Имаше прилив на радост, че отново вижда Ливи, че чува гласа й. Гордост от това да гледа как Ема гори като огън в Арктика, като северно сияние.

В главата му, ясен като камбана, отекна глас. Гласът на кралицата на светлите елфи.

Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат, сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат повече от всичко — край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие.

Ти си в тази клетка, момче.

Кралицата беше измамна, но понякога беше права. Скръбта може да бъде като вълк, разкъсващ вътрешностите ти, и си готов на всичко, за да го накараш да спре. Спомни си отчаянието си, обзело го, докато се гледаше в огледалото в Аликанте, знаейки, че бе изгубил Ливи и много скоро ще изгуби и Ема. Беше отишъл при Магнус като корабокрушенец, мъчещ се да се покатери върху самотна скала, осъзнаващ, че на следващия ден може да умре от горещина или жажда, ала отчаяно копнеещ да избяга от бурята.

А после бурята бе отминала. Намираше се в окото на урагана, бурята бушуваше около него, но той беше останал недокоснат. Бе като край на страданието. Едва сега си даваше сметка за онова, което не бе видял преди: че бе вървял през живота с черна дупка, зейнала в гърдите му, пространство като празнотата между два Портала.

Дори в моменти, когато някоя емоция бе толкова силна, че като че ли успяваше да пробие завесата, я бе изпитвал сякаш от разстояние, далечно и размазано: Тай върху погребалната клада на Ливи, Ема, докато бодлите на плета се впиваха в нея. Виждаше я и сега, черно-бяла, единствените цветни петна бяха там, където по тялото й беше избила кръв. На вратата се почука. Гърлото на Джулиън беше прекалено свито, за да проговори, но това нямаше значение. Камерън Ашдаун влезе, понесъл купчина дрехи. Остави ги в гардероба, излезе в коридора и се върна с кутия, в която имаше храна в консерви, паста за зъби, сапун и други неща от първа необходимост. Пусна я върху бюрото и разкърши рамене, въздъхвайки пресилено.

— Дънки и пуловери поло, ръкавици и обувки. Ако отново излезете навън, покрийте се колкото се може повече, за да скриете руните си. Има и коректор, ако искате да се издокарате съвсем. Имате ли нужда от нещо друго?

Джулиън го изгледа продължително.

— Да — заяви най-сетне. — Имам.

Камерън току-що си беше тръгнал, мърморейки под носа си, когато Джулиън чу водата в банята да спира. Миг по-късно Ема излезе, увита в хавлия, с пламнали розови бузи. Винаги ли беше изглеждала така? Толкова наситени цветове, златото на косата й, черните знаци върху бледата кожа, мекото кафяво на очите й…

— Съжалявам — каза той и Ема, която тъкмо посягаше към дрехите върху леглото, замръзна. — Едва започвам да осъзнавам колко много съжалявам.