Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Вратата се тресна зад тях. Камерън се беше върнал.

— Дивя каза, че Даяна не се е върнала. Искаш ли да ги отведа горе, за да изчакат.

— Аха. — Ливи потри уморено чело с опакото на ръката си. — Влязоха тук. Може би са безвредни.

— Искаш да кажеш, че може би наистина съм брат ти — рече Джулиън и гърбът на Ливи се изпъна.

— Не казах това. — Тя направи знак на Камерън. — Заведи ги в една от стаите за новодошли. Увери се, че на етажа има стражи.

И без да каже нито дума повече, се обърна и се отдалечи, отправяйки се към една от железните стълби. Джулиън изпусна рязко дъха си, загледан след нея. Беше по-силно от Ема — сърцето й се сви от болка при вида на изражението му. Изглеждаше така, сякаш го смазваха отвътре навън. Образът му, прегърнал тялото на сестра си, докато кръвта й изтичаше в Залата на Съвета, се надигна като кошмар в съзнанието й.

Догони Ливи на стълбите и тя се обърна към нея. Видът на белега, разсичащ лицето й, отново я жегна, сякаш можеше да почувства болката, когато Ливи го беше получила.

— Сериозно? — каза другото момиче. — Какво искаш?

— Хайде де, Ливи — рече Ема и Ливи повдигна вежди. — Знаеш, че наистина е Джулиън. В сърцето си го знаеш. В колата се опита да ти попречи да си удариш главата, както прави винаги. Това е по-силно от него. Никой не може да го изтрае или да се преструва.

Ливи настръхна.

— Не разбираш. Не мога…

— Вземи.

Ема тикна телефона си в ръцете й. Ливи се взря в него така, сякаш никога не беше виждала айфон. А после поклати глава.

— Може би ще се изненадаш да научиш, но тук нямаме особено покритие.

— Смешно. Искам да разгледаш снимките. — Тя посочи апарата с разтреперан пръст. — Снимки от последните пет години. Виж… ето я Дру. — Чу как Ливи си пое рязко дъх. — И Марк на плажа, сватбата на Хелън и Ейлийн. И Тай, от миналия месец.

От Ливи се откъсна задавен звук.

— Тай е жив във вашия свят?

Ема замръзна.

— Да — прошепна тя. — Да, разбира се, че е.

Ливи стисна телефона, а после се обърна и затича по стълбите, а тежките й обувки трополяха по желязото. Но не преди Ема да види, че очите й блестяха от сълзи.

Докато следваха Камерън през фоайето на „Брадбъри“, Джулиън и Ема минаха покрай още няколко групички от бунтовниците на Ливи. Или поне така ги наричаше Джулиън в главата си. Това бяха хората на Ливи, тя очевидно беше важна тук. Гордееше се с нея и едновременно с това усещаше как го разкъсват още хиляда други емоции: радост, отчаяние, ужас, страх, скръб и обич, и надежда. Връхлитаха го като морето по прилив.

И копнеж. Копнеж по Ема, който бе като ножове в кръвта му. Когато тя говореше, той не бе в състояние да откъсне очи от устата й, харесваше му начинът, по който горната й устна се извиваше като съвършено изработен лък. Затова ли беше умолявал Магнус да изличи чувствата му към нея? Не можеше да си спомни дали и преди беше така, или сега бе по-лошо. Давеше се.

— Виж — прошепна Ема, докосвайки ръката му и кожата му пламна от допира й. Спри, нареди си той свирепо. Спри. — Мая Робъртс и Ват Васкес.

Благодарен за всичко, което би могло да отвлече вниманието му, Джулиън обърна поглед към момичето, което в техния свят представляваше върколаците в Съвета. Косата й беше прибрана на две дебели плитки и тя слизаше по стълбите заедно с красиво, белязано момче, което Джулиън разпозна като гаджето й. Също като Ливи, дрехите им изглеждаха така, сякаш бяха задигнати от магазин за войнишко облекло. Войнишки якета, камуфлажни панталони, тежки обувки и патрондаши.

В този свят имаше много куршуми. Предната врата на сградата беше закована, а дъските — циментирани. От редица гвоздеи до стената висяха огнестрелни оръжия с всякакви форми и размери. Върху пода имаше купчинки муниции. Върху стената близо до тях някой беше написал с червена боя: АНГЕЛИ И ПРАТЕНИЦИ БОЖИИ, ЗАКРИЛЯЙТЕ НИ. 21 21 „Хамлет“, превод Гео Милев. — Б. пр.

Последваха Камерън до друго дървено-желязно стълбище. Вътрешността на сградата вероятно бе спирала дъха с красотата си някога, когато светлина бе струяла през прозорците и стъкления покрив над главите им. Дори сега тя бе поразителна, макар прозорците и покривът да бяха заковани с дъски, а теракотените стени — напукани. Електрически лампи горяха с натриево жълто, а мрежите от стълби и пътечки криволичеха в потискащия сумрак, докато те минаваха покрай стражи на бунтовниците, въоръжени с пистолети.

— Толкова много пистолети — отбеляза Ема с известна доза съмнение, когато стигнаха до горното ниво.