Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Ема поклати лекичко глава. Ливи все още не им вярваше за нищо. Точно тази информация нямаше да помогне.

— Трябва да отбием — обади се Камерън.

Тук имаше малко повече лампи, огряващи участъци от магистралата. Тук-там в равнината отвъд, където се простираше градът, се виждаха светлинки. Изобщо не приличаше на нощен Лос Анджелис. Нямаше ги веригите от светлинки, проточили се като диамантени огърлици, заменени от неравномерни ярки петна. Върху един далечен хълм гореше огън.

Огромна пукнатина разделяше магистралата пред тях на две, сякаш някой беше срязал бетона. Камерън свърна от разлома, поемайки по най-близката отбивка. Намали светлината на фаровете, когато подкараха из улиците, носейки се бавно из жилищния квартал.

Беше най-обикновена лосанджелиска улица, от двете страни на която се издигаха едноетажни фермерски къщи. Прозорците на повечето от тях бяха заковани, през спуснатите завеси се процеждаше съвсем малко светлина. Много от къщите тънеха в пълен мрак, някои изглеждаха така, сякаш са били разбити с взлом — врати, висящи от пантите, кървави петна по бели хоросанови стени. До тротоара имаше няколко изоставени коли, багажниците им зееха отворени, сякаш собствениците им бяха… отнесени, докато се бяха опитвали да избягат.

Най-тъжни бяха признаците, че някога тук бяха живели деца: разбита катерушка, разкривено колело с три колелета, захвърлено насред алея. Призрачна люлка, поклащана от вятъра.

Внезапно пред тях се появи завой. Докато Камерън обръщаше колата, фаровете осветиха странна гледка: семейство (двама родители и две деца), седнало на маса за пикник на моравата си. Ядяха мълчаливо от чинии, в които имаше печено месо, зелева салата и варени картофи.

Ема се обърна назад, зяпайки ги, докато те се изгубваха в далечината.

— Какво им става?

— Заклети — обясни Ливи, свила устни е отвращение. — Мундани, които са верни на Себастиан. Сега той ръководи институтите и защитава мунданите, които му се закълнат във вярност. Половината от оцелелите мундани в света са Заклети.

— А другата половина? — попита Джулиън.

— Бунтовници. Бойци за свобода. Можеш да бъдеш или едното, или другото.

— Вие сте бунтовници? — попита Ема.

Камерън се засмя и погледна Ливи с топлота.

— Ливия не е просто бунтовник. Тя е най-коравият, най-опасен бунтовник от всички — каза той и я погали нежно по тила.

Ема се надяваше на Джулиън да не му причернее пред очите. Ливи очевидно вече не беше на петнайсет години, но си оставаше малката му сестра в известен смисъл.

— Ловците на сенки и мунданите са обединили силите си в съпротива? — побърза да попита тя. — Ами долноземците?

— Вече няма ловци на сенки.

Ливи протегна дясната си ръка. Руната с окото не беше върху опакото на дланта й. Ако присвиеше очи, на Ема й се струваше, че може да зърне едва забележим белег на мястото й: сянка на сянка.

— Силата на Ангела е сломена. Стилитата не действат, руните избледняват като призраци. Себастиан Моргенстърн мина от институт на институт, убивайки всички, които отказаха да му се закълнат във вярност. Отвори света за демони и те осеяха земята с демонска отрова и сринаха стъклените кули. Идрис беше опустошен, а Елмазената цитадела беше разрушена. Ангелската магия не действа. Съществува единствено демонска магия. — Тя стисна по-силно пушката в ръцете си. — Повечето от онези, които някога бяха ловци на сенки, сега са Помрачени.

Свят без ловци на сенки. Свят без ангели. Бяха оставили жилищния квартал зад себе си и сега караха по улица, която може би беше булевард „Сънсет“, предположи Ема. Трудно бе да се каже, когато нямаше никакви пътни знаци. Най-сетне на пътя се появиха и други коли и дори леко забавяне заради трафика. Ема погледна настрани и видя блед вампир зад волана на едно субару в съседната лента. Той погледна към нея и й намигна.

— Наближаваме пункт за проверка — каза Камерън.

— Оставете на нас да се оправим — рече Ливи. — Не говорете.

Колата запъпли съвсем бавно. Напред Ема видя бариери на райета. Повечето от сградите по протежение на булеварда бяха в развалини. Тъкмо минаваха покрай една, чиито рушащи се стени ограждаха почти невредим вътрешен двор, където някога очевидно се беше помещавало лобито на офис сграда. Мястото гъмжеше от демони: върху купчини преобърнати мебели, пъплещи по пропуканите стени, хранещи се от метални корита, пълни с тъмна лепкава течност, която може би беше кръв. В средата на стаята имаше кол, за който бе завързана жена, бялата й рокля беше подгизнала от кръв. Главата й се полюшваше на една страна, сякаш беше припаднала.